Гордън Диксън - Драконът и джинът

Сър Мортимър погледна надолу, усмихна се мрачно и отвърна:

— Мога да ви кажа това, но всичко останало, свързано с тайния изход, е семейна тайна.

Той махна с ръка към близкия склон в дясно на замъка.

— Намира се недалеч в тази посока.

Брайън обмисляше едно свое хрумване.

— В основата на склона на не повече от петдесет ярда 10 10 1 ярд = 3 фута = 0,941 м. — Б.пр. оттук на плажа има няколко големи скали — каза той. — Дайте ми шестдесет от вашите хора и аз се кълна, че през нощта или по друго време, когато пиратите са заети, ще изляза и с огън или по друг начин ще унищожа корабите им.

— Точно това не искам да става, сър Брайън — каза домакинът. — Ако не могат да избягат с галерите си, ще трябва да останат тук с нас, независимо дали го искат и дали на нас ни харесва. Не забравяйте, че имат числено превъзходство, почти пет към едно. Ако корабите им бъдат разрушени, пиратите ще се бият на живот и смърт и накрая могат като нищо да завземат замъка и да ни избият.

Неочаквано от дъното на шахтата се чу крясък, последван от странен шум и различни гласове.

— Гръм и мълнии! — избухна сър Мортимър, а гласът му отекна из целия залив. С четири огромни крачки рицарят стигна до отвора на стълбището и изчезна надолу.

Останали сами на покрива, Джим и Брайън се спогледаха.

— Брайън — започна Джим, — сега е моментът да ти съобщя последните новини. Успях да тръгна след теб толкова бързо, защото Джон Чандос се появи с кралската заповед, присъждаща ми попечителство над Робърт Фалън.

— Наистина е действал бързо — отвърна Брайън.

— Знам, че решаването на подобни въпроси отнема години и не бях много обнадежден. Но се радвам да те видя, Джеймс, и то при такива обстоятелства.

— Аз не се радвам на обстоятелствата толкова, колкото ти, Брайън — каза Джим и усети как Хоб се измъква от торбата на гърба му и се настанява на рамото му. След миг с крайчето на окото си забеляза малката сива глава на хобгоблина.

— Между другото, това е Хоб — бързо каза Джим, — живее в комина на сервизното помещение в Малънконтри. Сега ли се събуди, Хоб?

— Не съм заспивал — отговори Хоб. — Ние, хобгоблините, никога не спим. Само сънуваме, без да спим.

— Хобгоблин! — възкликна Брайън, крайно изненадан. — И какво сънувате?

— Ами… хубави топли комини, добри хора и добра храна в къщата и куп деца, които можем да носим върху…

Той млъкна внезапно и се втренчи в Брайън.

— Не те познавам — прошепна хобгоблинът, сви се зад главата на Джим и се вкопчи във врата му.

— Това е сър Брайън Невил-Смит — каза Джим, — моят най-добър приятел. Често идва в Малънконтри и много обича хобгоблини.

— Чак пък много… — прекъсна го Брайън. — Просто нямам нищо против тях, а и ти всъщност си първият хобгоблин, когото срещам.

Хоб погледна Брайън отново, този път с интерес.

— Вие наистина ли сте Брайън… искам да кажа сър Брайън Невил-Смит? Когато сте бил дете, косата ви е била почти бяла, нали?

— Разбира се! — сепна се Брайън. — Колкото до косата ми — да, беше почти бяла. Не че това е твоя работа.

— Веднъж, когато бяхте много малък, на път за Малвърн баща ви ви доведе в Малънконтри. Беше по времето, когато там живееха едни човеци, наречени Клейв. Всички ядяха, пиеха и пееха и съвсем забравиха за вас. Тогава ви взех и яздихме пушека. Не си ли спомняте?

— Яздили сме пушека… — Брайън се намръщи, но след малко се усмихна. — Разбира се, че си спомням! За бога! Носехме се над гората и ти ми показа къде спят таралежите, а също и леговището на мечката. Показа ми и къщата на магьосника — това беше жилището на Каролинус, но тогава още не го познавах. Всичко си спомням! Значи ти си същият този хобгоблин?

— Да — кимна Хоб. — Бяхте много малък, майка ви беше починала, а баща ви не си беше у дома през повечето време. Докато бяхте в Малвърн, тамошният хобгоблин не ви ли водеше на разходка?

— Никога — отвърна Брайън.

— А би трябвало. Аз поне бих го направил — каза Хоб.

— В името на моя патрон, Св. Брайън, никога не съм забравял онова пътешествие! Ти беше така добър с мен.

— Харесваше ми да ви взимам с мен — сериозно каза Хоб.

— Виждаш ли, Хоб — намеси се Джим. — Казах ти, че сър Брайън обича хобгоблини. С теб дори се познава по-дълго, отколкото с мен.

— Много мило от страна на ваше рицарство, че си спомняте — каза Хоб, все още плахо надничайки иззад Джим.

Брайън се разсмя:

— Тогава бях още хлапе и, разбира се, си нямах никаква представа от обществено положение. И все пак, никога няма да забравя онзи момент. Но Джим, защо си се запътил към Божи гроб, носейки хобгоблин със себе си?