Андреа Креймър - Вълче биле

— Конър — твърдо каза Монроу, когато четирите вълка го обградиха. — Вземи Кала и бягайте.

Конър го зяпна с обезумял поглед.

— Не!

— Върви, Конър! — Монроу не откъсваше очи от Рен. — Това е заповед.

— Няма да го направя! — гласът на Конър трепереше. — Не си заслужава. Не може да си заслужава.

— Напротив — тихо отвърна Монроу. — Знаеше, че и това може да се случи. Изведи Кала оттук. И дори не си и помисляй да се върнеш за мен.

Толкова бях потресена, че си възвърнах човешкия образ.

— Не!

Емил избухна в смях. Рен все още бе приклекнал между баща си и Монроу и оловносивите му очи припламнаха, когато видя Търсача да свежда мечовете си.

— Няма да сторя зло на момчето — рече Монроу. — И ти го знаеш.

— Така и предположих — каза Емил и погледна към ръмжащите млади вълци. — Погрижете се да не може да избяга. Време е Рен да отмъсти за майка си.

— Рен, недей! Той лъже. Всичко е лъжа! — изпищях аз. — Ела с мен!

— Тя вече не е една от нас — изсъска Емил. — Спомни си как постъпи с теб, как обърна гръб на всички ни. Подуши въздуха, момче. Тя вони на Търсачи. Тя е предателка и уличница.

Той ме изгледа яростно и свирепият пламък в очите му ме накара да отстъпя.

— Не се тревожи, хубавице. Ще дойде и твоят ден. И то по-скоро, отколкото предполагаш.

Внезапно усетих, че политам настрани — Конър ме бе сграбчил за ръката и ме дърпаше към вратата, която вече никой не охраняваше.

— Не можем да го изоставим! — изкрещях.

— Нямаме друг избор — Конър залитна и се блъсна в мен, когато опитах да се освободя, но бързо си възвърна равновесието и обви ръце около кръста ми.

— Остави ме да се бия! — съпротивлявах се аз; трябваше да се върна, но не исках да нараня Търсача, който ме теглеше към вратата.

— Не! — лицето на Конър бе като издялано от камък. — Нали го чу! Трябва да се махаме. И ако се преобразиш, кълна се, ще те нокаутирам!

— Моля те!

Очите ми запариха, когато видях зъбите на Рен да проблясват, а дъхът ми спря, когато Монроу пусна мечовете си на земята.

— Какво прави! — извиках и се дръпнах, така че Конър да не може да ме сграбчи отново.

— Това е неговата битка — с мъка процеди той. — Ние нямаме място в нея.

Рен отскочи назад, когато оръжията издрънчаха на пода пред него. Въпреки че козината по гърба му все още бе настръхнала, ръмженето му стихна.

— Чуй ме, Рен — без да обръща внимание на другите вълци, които се приближаваха към него с жестока неумолимост, Монроу приклекна, така че погледът му да се изравни с този на Рен. — Все още имаш избор. Ела с мен и ще разбереш кой си в действителност. Остави всичко това зад себе си.

Краткият, остър лай, откъснал се от гърдите на Рен, завърши с объркано изскимтяване. Останалите три вълка все така настъпваха, без изобщо да ги интересува, че врагът им току-що бе свалил оръжие.

Ръката на Конър се обви около врата ми, улавяйки ме в болезнена хватка.

— Не бива да гледаме — отсече той и с усилие ме задърпа към прага.

— Рен, моля те! — провикнах се. — Не избирай тях! Избери мен!

Чул отчаянието в гласа ми, Рен се обърна и видя как Търсачът ме извлича през вратата. В следващия миг си възвърна човешката форма и недоумяващо се вгледа в протегнатите ръце на Монроу.

— Кой си ти? — попита и направи крачка към него.

Гласът на Монроу потрепери:

— Аз съм…

— Достатъчно! Ти си глупак, момче — изръмжа Емил, преди устните му да се изкривят в усмивка към Монроу. — Досущ като баща си.

А после скочи, преобразявайки се във въздуха — кълбо от козина, зъби и нокти. Пред очите ми той повали Монроу и сключи челюсти около гърлото на невъоръжения мъж, миг преди Конър да ме повлече по коридора с главоломна скорост.

Хвърлих поглед през рамо с надеждата да видя как Рен и Монроу изскачат заедно от килията и се присъединяват към нас, ала единственото, което чух, бе яростно ръмжене, отекнало между стените зад нас.

„Никога няма да се измъкнем оттук. Това беше клопка.“

Не можех да спра да ридая, докато тичах по коридора, съкрушена от онова, на което бях станала свидетел, онова, което бях научила. От самото начало това беше капан. На горния етаж щеше да е пълно със Стражи и Пазители, отрязали пътя ни за бягство. Въпреки това не спирах, стиснала ръката на Конър, макар че всяка нова крачка ставаше все по-трудна и по-трудна, сякаш газех в мокър цимент.

От стаята пред нас долетяха крясъци.

Конър отвори вратата и ме бутна в Залата. И последното зрънце надежда, което ми бе останало, се изпари при вида на онова, което се разкри пред очите ми. През източната врата нахлуваха още и още Стражи, по двама-трима наведнъж. Итън се бе качил върху олтара и изпращаше порой от стрели с цялата бързина, на която беше способен. Магията, с която бяха напоени стрелите, се разливаше във вените на прииждащите вълци и ги забавяше — те започваха да се олюляват, тръскаха глави и накрая рухваха приспани върху каменния под. Онези, които бяха улучени от няколко стрели, падаха един върху друг на прага и допълнително задържаха наплива на Стражи. Останалите от глутницата ми също се бяха включили в битката, заемайки се с онези, които успееха да избегнат стрелите на Итън.