Андреа Креймър - Вълче биле

— Трябва да затвориш портала, Адна. Моля те.

Вълчето ръмжене и нейният писък достигнаха до ушите ми в един и същи миг. Рязко се обърнах, готова за ново сражение. Двама Стражи бяха скочили през портала. Единият бе затиснал Адна и челюстите му щракаха на сантиметри от лицето й, докато тя се мъчеше да се отскубне, а другият се биеше с Конър.

Хвърлих се към Адна и с крайчеца на окото си видях как покрай мен профучават размазани силуети. Нев и Мейсън връхлетяха върху вълка, срещу когото Конър тъкмо вдигаше мечовете си, и го разкъсаха на парчета, обливайки земята с дъжд от козина и кръв.

В същото време аз захапах другия Страж за хълбока, мъчейки се да го откъсна от Адна. Той тъкмо бе извъртял озъбената си муцуна към мен, когато внезапно изскимтя, потрепери конвулсивно и се отпусна безжизнено. Адна изпъшка и блъсна тялото му настрани, разкривайки окървавената кама, с която го бе пронизала. Без да губи и миг, тя се втурна към отворения портал, прикляквайки, когато през него нахлу още един вълк, а после махна с камите си пред вратата. Блещукащата светлина, която озаряваше мрака, примига, а аз се нахвърлих върху новия натрапник. Стоварихме се на земята и се хързулнахме по чакъл, който дращеше дори през дебелата ми козина. Когато най-сетне спряхме да се плъзгаме, другият вълк опита да се откопчи, но аз му попречих. Макар и да се целех към врата му, успях да сключа челюсти около предния му крак. Той изскимтя и отново направи опит да се отскубне, но така само ме накара още по-здраво да впия зъби в плътта му. Арбалетът на Итън пропя, а после се разнесоха три тъпи удара. Лаят на противника ми се превърна в болезнен вой и той се свлече на земята.

Ръмженето и виковете постепенно утихнаха, изместени от пъхтенето на младите вълци и тежкото дишане на Търсачите, от които хладният въздух се изпълни с малки облачета.

— Къде сме? — попита Итън най-сетне.

Лежеше на земята, подпрян на един лакът, а изпохапаната му ръка почиваше безжизнено на гърдите му. Сабин бе приклекнала до него и преглеждаше грозната рана. Брин, Мейсън и Нев бяха все още във вълчия си образ, заедно, малко настрани от останалите.

Адна не отговори. Тя се бе свлякла в краката на Конър, който я милваше по косата с една ръка, докато се оглеждаше наоколо.

— Като че ли се намираме на покрива на сградата до „Едем“.

— На покрива? — повтори Итън. — Вярно ли е, Адна?

И този път тя не отговори.

— Адна — настоя Итън. — Къде сме?

— Остави я на мира — озъби се Конър.

— Не се опитвам да бъда гадняр — отвърна Итън. — Но не е като да сме в безопасност. Трябва да се върнем в Денвър.

Адна бавно се изправи, ала макар че едва се държеше на крака, се дръпна, когато Конър протегна ръка към нея.

— Итън е прав. И да, наистина се намираме на покрива на съседната сграда. Ей сега ще отворя врата към вкъщи. Дайте ми само минутка.

И тя се отдалечи на няколко крачки, като се олюляваше и бършеше лицето си.

Възвърнах си човешката форма и приседнах на земята, обгръщайки коленете си с ръце. Част от мен настояваше да отида при останалите от глутницата и да се уверя, че са добре. Първото им минаване през магическия портал навярно още повече бе засилило стреса от бягството ни. Ала просто не бях в състояние да го сторя — бях прекалено зашеметена от онова, което се бе разиграло в северното крило. Затворих очи, раздирана от тъга и огромно объркване.

Досущ като баща си.

В думите на Емил нямаше никакъв смисъл. Побиха ме тръпки, когато си спомних усмивката, с която ги бе изрекъл. Защо би нарекъл сам себе си глупак? Задето бе повярвал, че може да убеди Рен да ме нарани, след като той все още ме обичаше?

Заболя ме от мъка, когато си дадох сметка, че навярно никога вече нямаше да видя Рен. А дори това да се случеше, двамата щяхме да бъдем врагове.

— Кала?

Отворих очи и видях, че Сабин бе коленичила пред мен. Приели човешката си форма, Брин, Мейсън и Нев стояха зад нея.

— Да?

Сабин преглътна мъчително, а очите й се овлажниха.

— Бях прекалено погълната от битката, за да обърна внимание, че се върна сама. Ала сега, когато сме тук, а тях ги няма…

Трудно ми бе да дишам, сякаш камък бе затиснал гърдите ми.

— Мъртви са, нали? — задавено попита Сабин.

Не можех да отговоря, гърлото ми се бе свило от болка. Взирах се в покрусеното й лице и усещах, че не искам да й разкрия истината, която бе дори по-мъчителна, отколкото тя предполагаше.

— Всички? — прошепна Брин, чието лице също бе разкривено от мъка. — Дори Рен?