Андреа Креймър - Вълче биле

Конър изруга и ме издърпа върху олтара.

— Нещата не изглеждат добре, приятелю — каза Итън през стиснати зъби, докато се прицелваше. — Почти не ми останаха стрели.

— Ще ни надвият само след няколко минути — рече Конър, обхождайки помещението с поглед.

— Къде е Монроу? — попита Итън.

— Загубихме го — кръвта във вените ми се вледени, когато чух Конър да го изрича на глас.

— Е, това окончателно подписва присъдата ни — мрачно се усмихна Итън. — Някакви последни думи?

— Кала — каза Конър, — ако съумеем да отклоним вниманието им, ще можеш ли да се добереш до стълбището заедно с останалите от глутницата?

Погледнах към множеството от Стражи, които се мъчеха да проникнат в Залата през телата, запречващи входа, като ръмжаха и се блъскаха един друг.

— Дори да можех, мисля, че пътят до горния етаж ще е преграден от поне петдесетина Стражи. Никога няма да успеем да минем покрай тях.

Конър поклати глава и погледна към вратата на северното крило. Аз проследих погледа му, чудейки се дали Монроу е жив, дали все още има някаква надежда да се появи.

Оглушителен трясък и заслепяваща светкавица ме запратиха на пода; ушите ми писнаха, сякаш мълния бе ударила камъните зад нас. Стаята запращя от електричество, мирис на озон изпълни въздуха. До мен Итън простена и като се обърна, насочи арбалета си към онова, което ни беше повалило.

— Не мога да повярвам — промълви Конър, когато Адна изскочи от проблясващия портал и се завтече към него с протегнати ръце.

— Повярвай го — широко усмихната, тя му помогна да стане, но усмивката й бързо се стопи при вида на нахлуващите в стаята Стражи.

— Вътрешен портал в „Едем“ — ахна Итън, взирайки се в магическата врата. — Ти успя. Наистина успя!

— На драго сърце ще изслушам възторжената ти оценка по-късно. Сега обаче трябва да се махаме.

— Глутницата ми! — побързах да се изправя аз.

— Заемам се — Итън скочи от олтара и като преметна арбалета през рамо, извади мечове и си запробива път през множеството с викове. — Представлението свърши, деца! Време е да се изпаряваме оттук!

Мейсън размаха уши и нададе дълъг, радостен вой при вида на проблясващия портал. Нев се обърна и хукна към олтара, Брин пусна гърлото на противника си и също се втурна към нас. Сабин обаче беше прикована към южната стена и се отбраняваше срещу три вълка наведнъж.

— Дръж се, Сабин! — изрева Итън. — Идвам!

— Кала, не позволявай на Стражите да се доближат до Адна! — нареди Конър, след което последва Итън, отблъсквайки Стражите, които се опитваха да спрат отстъпващите вълци от глутницата ми.

Преобразих се и се заех с онези, които по някакъв начин успяваха да се промъкнат покрай него.

Итън стигна до Сабин и с няколко умели удара на мечовете си отклони вниманието на двама от противниците й.

— Бягай! — изкрещя той, когато Сабин довърши третия си нападател. — Аз идвам след теб.

Сабин се втурна покрай него и се насочи към олтара. Итън прониза един от Стражите, но в този миг челюстите на другия се сключиха около ръката му. Той изруга, мъчейки се да се отскубне, ала вълкът нямаше никакво намерение да го пусне и заби зъби още по-дълбоко. Итън хвърли меча, който държеше в свободната си ръка, и извади една кама. Вълкът все още бе вкопчен в него, когато острието потъна в окото му. Той рухна на земята и Итън се затича, препъвайки се, към портала, а от ръката му шуртеше кръв.

— Пазя ти гърба! — викна му Конър и също започна да отстъпва, посичайки един вълк и забивайки юмрук в муцуната на друг.

— Насам! — провикна се Адна, махайки с ръце. — През портала! Трябва да го затворя, преди някой от тях да е успял да премине.

Мейсън, Нев и Брин вече бяха скочили през изпълнената със светлина врата, а Сабин чакаше до мен. Щом Итън стигна до портала, тя се преобрази и обви ръка около кръста му, за да му помогне да мине от другата страна.

— Давай, Кала — каза Адна и огледа стаята. — Конър, къде е баща ми?

— Давай, Кала — Конър повтори думите й, побутвайки ме към блещукащата врата.

Докато прекрачвах, хвърлих поглед през рамо и го видях как притегля Адна към себе си и й прошепва нещо. Лицето й се сгърчи и тя щеше да падне, ако Конър не я бе задържал. Той я вдигна на ръце и я пренесе през портала, далеч от битката.

Ноктите ми задраха върху чакъл, хладен предутринен въздух изпълни дробовете ми. Това бе вкусът на свободата, ала облекчението бе кратко и примесено с горчивина.

Чувах как Адна ридае зад мен, чух и мекия шепот на Конър: