Андреа Креймър - Вълче биле

— Рен, спри. Моля те! — Ръцете ми откриха раменете му и се опитаха да го отблъснат. — Какво правиш?

Рен се взираше в мен. Ясно видях колко здраво стиска челюсти. Напрежението в очите му. Гневът и тъгата, които изпълваха мрака на ирисите им.

— Не искам това. Никога не съм искал това — промълви той през стиснати зъби. — Ала нямам друг избор. Ти не ми остави друг избор.

Той отново ме блъсна в стената, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Поколеба се за миг, взирайки се в мен с обтегнато от мъка лице, докато ръцете му ме стискаха все по-силно.

— Това е единственият начин — думите го задавиха, сякаш отчаяно искаше да повярва в онова, което изричаше. — Ти си моята партньорка. Мой дълг е да те върна обратно. Да те накарам да останеш. Казаха, че трябва да го направя.

Вперих поглед в него.

— Да направиш какво?

— Да те прекърша.

Рен ме прикова към студената стоманена стена и разтвори бедрата ми с крак.

Шокът изцеди и последната капчица сила от тялото ми. Не бях в състояние дори да се преобразя.

„Това не може да се случва.“

— Господи, Рен! Недей — прошепнах с усилие, неспособна да откъсна очи от него.

Вече не разпознавах момчето пред себе си, в чийто поглед бушуваха тъга и лудост и го караха да ме нарани. Връхлетя ме ужас, какъвто не бях изпитвала дотогава. Не исках да повярвам, че е възможна подобна промяна, ала пръстите му се впиваха в китките ми с такава сила, че едва не изкрещях. Усетих вкус на кръв в устата си — зъбите му бяха разранили устните ми.

„Нима Рен се е покорил на Пазителите?“

Цялата треперех, гадеше ми се до болка. Не се бях свлякла на земята само защото той все още ме притискаше към стената. Безумието в очите му ме ужасяваше и красноречиво говореше, че всеки негов избор бе мотивиран от болка и тъга.

— Не е нужно да правиш нищо, Рение — долетя друг глас откъм прага, тих, ала твърд. — Пусни я.

Рен вече бе оголил зъби, когато Монроу бавно пристъпи към нас, свел мечове към земята.

— Имаш избор — продължи той все така ниско. — Избягай от тук, махни се от всичко това. Можеш да дойдеш с нас.

— С вас? С Търсачите? — изплю се Рен.

— Не сме онова, за което ни мислиш. Дойдохме заради теб. Кала е тук, за да ти помогне. Също като мен.

Хвърлих умолителен поглед към Рен, докато се мъчех да се отскубна от болезнено здравата му хватка.

— Моля те, Рен. Това е самата истина. Ела с нас!

— Лъжите ви ми отнеха всичко — Рен бе приковал поглед в Монроу. — Ще те убия, преди да повярвам и дума от онова, което казваш.

Очите му се спряха за миг върху мен и лицето му се разкриви от ярост и тъга така силни, че ме побиха тръпки.

— Надявам се да не се стигне дотам — отвърна Монроу. — Не съм ти враг, но не мога да те принудя да направиш правилния избор. Не е нужно това да е краят, но ако не искаш да дойдеш с нас, поне пусни момичето. Не прави положението още по-лошо.

— Какво би могло да бъде по-лошо от това да приеме протегнатата ръка на едно чудовище? — разнесе се глас и някой излезе от сенките на прага.

Сърцето ми едва не изскочи, когато разпознах Емил Ларош — за разлика от високия си, строен син, той бе широкоплещест и набит, с мускулесто, космато тяло. Алфата на Бейн прикова поглед в мен. Макар самият той да бе в човешка форма, до него имаше трима вълци — Дакс, Фей и Козет. Сърцето ми замалко да се пръсне, когато те заръмжаха, впили очи в мен. В пълните им с омраза погледи безпогрешно прочетох мисълта, която отекваше в съзнанието им.

Предателка.

Не исках да приема очевидната истина, която прозираше зад оголените им зъби, настръхналата козина и пълните с ненавист погледи, които те не сваляха от мен.

„Избор. Предложили са им избор. Също като на Сабин.“

Трима от моята глутница се бяха обърнали срещу мен. Сега те бяха част от глутницата на Емил. Избрали бяха Пазителите пред своите приятели.

„Защо?“

Очите ми отново потърсиха Рен. Пръстите му продължаваха да ме стискат с всичка сила. На него също му бяха предложили избор. Стомахът ми се сви мъчително и за миг помислих, че ще повърна. Долавях болката, скрита зад гнева му и знаех, че всъщност не иска да ме нарани, че бе избрал Пазителите само защото го бях изоставила. Защото бях предала някой, който ме обичаше. Излъгал бе заради мен и те го бяха измъчвали. Бяха го прекършили и вината бе моя. Какъв друг избор би могъл да направи?

— Емил — дрезгавият глас на Монроу ме накара да отместя поглед от Рен.

Лицето на Търсача бе почти неузнаваемо, очите, които се взираха в Емил, бяха потъмнели от бездънна ярост.