Андреа Креймър - Вълче биле

— Какво има? — попита Монроу.

— Той е тук.

Силен вой проехтя зад нас и отекна в коридора. Косъмчетата по тила ми настръхнаха — разпознала бях зова за помощ на Мейсън. Миг по-късно чух и воя на Нев. Монроу ме погледна. Разнесе се дращене на нокти върху камъни, последвано от лай и ръмжене.

— Стражите. Успели са да проникнат в Залата.

— Намери го. Нека знае, че идваме. Аз ще кажа на другите да държат битката по-надалеч оттук, а после ще се върна за теб и останалите от глутницата. Кълна ти се.

Кимнах, преглъщайки страха си, и Монроу се втурна обратно в Залата с мечове в ръце.

Миризмата ме отведе до последната врата вляво.

„Моля те, бъди отключена. Моля те!“

Натиснах бравата и вратата се отвори. Тази килия беше по-голяма от останалите. Бръмчащи флуоресцентни лампи по тавана осветяваха яркия метал, който проблясваше тук-таме из нея. Топлият аромат на сандалово дърво, примесен с дъх на кожени дрехи, накара сърцето ми да се свие. Без дори да се замисля, се втурнах към фигурата, приклекнала в далечния ъгъл.

— Рен!

Обвих ръце около раменете му и го привлякох към себе си.

— Кала — промълви той; челото му почиваше върху шията ми, ръцете му ме прегръщаха през кръста.

— Ранен ли си? — прошепнах, без да го пускам, преливаща от облекчение, че е жив.

— Не.

— Слава Богу! — при тези думи се отдръпнах лекичко и опитах да овладея дишането си; сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах собствения си глас. — Не разполагаме с много време. Сега не мога да ти обясня, но трябва да се махаме оттук.

Рен ме погледна и изведнъж усетих, че ме придърпва към себе си. Трескавите му устни откриха моите и опариха кожата ми. Заля ме дъжд от спомени, които заплашваха да ме удавят в порой от чувства.

Рен.

Това бе онзи Рен, когото познавах от толкова отдавна. Мъжът, за когото трябваше да се омъжа. Младият алфа на Бейн. Моят съперник и приятел. Онзи, с когото заедно щяхме да поведем новата глутница. Воин като мен. Вълк като мен.

Отвърнах на целувката му, а очите ми се наляха със сълзи. Приливната вълна на миналото ме повлече и аз се притиснах до него. Не знаех какво би трябвало да мисля или да изпитвам. Знаех единствено колко прекрасно бе отново да бъда до него. Докато бях в прегръдките му, мисълта ми се върна към онова, което ми бе предначертано, но не се бе сбъднало. Към едно време, когато не подозирах, че лъжите са лъжи. Когато вярвах, че знам къде е мястото ми в света. Частица от мен копнееше за тази увереност, за живота, който бих могла да имам, ако светът ми внезапно не бе потопен в хаос.

Рен се отдръпна и съзерцавайки ме, бавно проследи очертанията на лицето ми. Другата му ръка намери моята и пръстите му докоснаха халката от бяло злато, която ми бе подарил.

— С мен — прошепна той. — Мястото ти е с мен.

Буцата, заседнала в гърлото ми, бе прекалено болезнена, за да мога да кажа каквото и да било, даже и да бях в състояние да намеря подходящите думи. Колко обещания бях дала, само за да ги наруша след това? Колко много му бях отнела, като избягах?

Той отново ме целуна — много по-леко и нежно от първия път. Устните му се плъзнаха по линията на челюстта ми и се спуснаха по шията ми. Притегли ме към себе си и прошепна в ухото ми:

— Казаха, че ще се върнеш. Не им повярвах, ала ето че си тук.

Вихрушката от завладелите ме емоции утихна, думите му ме върнаха с трясък на земята.

Казаха, че ще се върнеш.

Вдигнах лице и се вгледах в него. Той беше в килията — жив и, за разлика от другите, изглеждаше невредим. По лицето му нямаше синини, то не бе изпито от мъчения и постоянен глад. Дрехите му не бяха разкъсани и изпоцапани. Мирисът му бе онзи, който познавах така добре, топъл и мъжествен, непримесен с дъх на повръщано, кръв и мръсотия. Сведох очи към ръцете му. Не беше окован. И беше сам.

Ледените пръсти на страха запълзяха по кожата ми.

— Рен?

Сърцето ми отказваше да приеме смразяващата истина, която умът ми бързо проумяваше.

Рен се приведе напред и ме целуна по ухото.

— Липсваше ми, Лили. Толкова ми липсваше — прошепна той и здраво стисна ръцете ми. — Съжалявам.

Внезапно политнах във въздуха и с всичка сила се блъснах в насрещната стена. Главата ми се удари в камъните и за миг не виждах нищо, докато бавно се свличах на пода. Нечии пръсти се впиха над лактите ми и ме повдигнаха. Почувствах горещия дъх на Рен върху кожата си. Устните му отново се впиха в моите, ала този път вкусих кръв. Отметнах глава настрани и рязко си поех дъх, мъчейки се да си възвърна равновесието и зрението.