Андреа Креймър - Вълче биле

Емил продължаваше да се усмихва.

— Нямаш представа колко се надявах един ден отново да се видим, Монроу. Благодаря ти, че дойде.

Монроу не отговори, ала ръцете му затрепериха.

Емил се обърна към Рен и заговори със спокоен, кадифен глас.

— Рение, запознай се с мъжа, който уби майка ти.

Рен отпусна ръце, а кръвта се отцеди от лицето му.

Освободена от хватката му, аз побързах да се дръпна настрани и приклекнах до стената. Очите ми се стрелкаха между Рен, Монроу и вратата, препречена от Емил и тримата вълци. Пътят ни за бягство бе отрязан.

Монроу си пое дъх със съскане.

— Ти, лъжливо копеле!

В празнотата на очите му заблестяха сълзи.

Смехът на Емил отекна в килията като трошене на кости.

— Лъжи? Наистина ли вярваш, че Корин щеше да загине, ако не беше ти?

Монроу изкрещя и се нахвърли отгоре му, но Рен беше по-бърз. Преобразявайки се във въздуха, той се метна между баща си и Търсача. При вида на тъмносивия вълк, приклекнал с оголени зъби пред Емил, Монроу се поколеба и загуби устрема си. Вместо да продължи, той отскочи встрани, избягвайки челюстите на Рен.

— Надмощието май е на моя страна, стари приятелю — ухили се Емил, докато Рен бавно се приближаваше към Монроу, така че да го приклещи до стената в дъното на килията.

— Ще видим — отвърна Търсачът, без да изпуска Рен от очи.

Мускулите на вълка бяха напрегнати, ръмженето — разлютено. Знаех, че всеки миг ще се нахвърли върху Монроу, жаден да пролее кръвта, която според него щеше да отмъсти за смъртта на майка му.

— Рен, недей! — изкрещях. — Монроу не е убил майка ти. Опитал се е да я спаси!

— Убий кучката, Дакс — изсъска Емил и ме посочи. — Веднага.

Дакс тръгна към мен, оголил острите си като бръснач зъби в ръмжене. Досега никога не се бях замисляла за това колко едър бе той във вълчия си образ. Никога не си бях представяла, че ще ми се наложи да се бия с него. Най-добрият воин от младите Бейн. Докато гледах как мускулите му играят под козината, си дадох сметка, че той е най-масивният вълк, който бях виждала някога. Преобразих се и стъпих здраво на пода, с настръхнала козина. Той ме превъзхождаше по размер и сила, но аз бях по-бърза.

Мозъкът ми започна да негодува още докато се мъчех да измисля как да се защитя.

„Не искам да убивам Дакс. Как бих могла да убия Дакс?“

Той вече бе на няколко крачки от мен — разстояние, което можеше да преодолее с един-единствен скок. Изръмжах, но въпреки това се опитах да го разубедя телепатично:

— Не го прави.

— Сама си постла така, Кала.

Дакс приклекна. Мускулите му се напрегнаха, готови за скок, зъбите му се оголиха.

Дори те бяха огромни!

Остро ръмжене огласи килията и Дакс се поколеба. Обърна се, чул повика на Рен, и очите им се срещнаха. Той издаде кратък, объркан лай и премести поглед от Рен към Емил.

Рен не бе отворил ума си за мен — единствено Дакс можеше да го чуе, но аз жадувах да разбера какво се случва между двамата.

— Не се бъркай, момче! — сопна се Емил на сина си.

Дакс отстъпи. Направих крачка към вратата и се поколебах дали да не опитам да избягам. Ала това би означавало да изоставя Монроу, нещо, което отказвах да сторя.

— Аз съм твоят алфа — рече Емил, оголвайки зъби срещу Дакс. — Убий я. Убий я и заеми мястото си като втори в глутницата.

Дакс отново се обърна към мен. По жаждата за кръв, която гореше в очите му, разбрах, че този път няма да се поколебае. Дошъл бе моментът да захвърля всички съмнения, възпиращи ме от схватка с вълк, който доскоро бе част от глутницата ми. Трябваше да го направя още сега. В противен случай бях обречена.

— Назад, пухчо! — Конър нахлу през вратата и се хвърли между мен и Дакс, размахал мечовете си. — Неприятно ми е да развалям купона, но е време да си вървим. Не че не бяхте прекрасни домакини.

Дакс се втурна напред, ала с едно мълниеносно движение Конър го избегна и заби меча си в рамото му. Дакс направи втори опит, но Конър бе също толкова бърз като него и успя да му нанесе още два удара. Масивният вълк изскърца със зъби и залая яростно, докато Конър го обикаляше, въртейки оръжията си със зашеметяваща скорост.

Ръмжейки, Фей и Козет тръгнаха към нас.

— Не! — изкрещя Емил. — Забравете момичето. Мъжът е този, който ни трябва. Дакс, отстъпи! Пуснете другите да си вървят — път за бягство така или иначе няма.

И като се обърна към Монроу, добави:

— Сега имаме по-важна работа. Лична работа.

Дакс бавно се отдръпна от нас, без да престава да ръмжи. Фей и Козет заеха позиции от двете страни на Рен, препречвайки пътя за отстъпление на Монроу.