Андреа Креймър - Вълче биле

Когато раната изчезна напълно, Сабин го стисна за рамото и издърпа ръката си от пръстите му.

— По-полека, тигре — промълви тя. — Ако не искаш да припадна.

Гласът й върна Итън обратно на покрива в хладната нощ и петте чифта очи, които го наблюдаваха.

Отскубна се от Сабин и скочи на крака, треперейки.

— Това…

С изопнато лице, той се взираше в Сабин и бавно отстъпваше назад. Постепенно изражението му се превърна в гневна гримаса.

— Не го исках!

— Пак заповядай — отвърна Сабин и потръпна, връхлетяна от поредния порив на ледения вятър.

Макар че изражението му бе все така сурово, Итън свали коженото си яке и й го подхвърли.

— Ще се погрижа никой призрак да не се появи по противопожарните стълби.

Призраци. Брин изскимтя и когато погледнах към нея, видях, че с изключение на Сабин, всички от глутницата бяха приели вълчата си форма и трепереха, сгушени един до друг. Усетих, че ми се повдига. Никак не ми бе трудно да си представя мъченията, които бе трябвало да изтърпят, спомените за преживените страх и болка, които щяха да останат с тях, макар че вече бяха свободни. Бавно си поех дъх, мъчейки се да облекча трескавия си мозък. Имахме късмет, че ни бяха нападнали единствено Стражи. Тях можехме да отблъснем.

Късмет…

— Чисто е — заяви Итън, връщайки се от ръба на покрива. — Никой не ни е последвал. Адна готова ли е да отвори нов портал?

— Готова е — отвърна тя и също се приближи. По лицето й още проблясваха сълзи. — Сигурен ли си, че никой не ни е последвал? По-рано бяха пред клуба — затова и дойдох.

— Какво всъщност стана? — попита Конър. — Как се озова при нас?

— Около двайсет минути след като тръгнахте, на улицата пред клуба изведнъж настана страхотно оживление — запристигаха коли, разнесоха се викове и шум от движение. Десетки Стражи започнаха да влизат през страничния вход. Разтревожих се да не ме забележат, затова затворих портала и отворих един на този покрив, след което зачаках, докато не си дадох сметка, че сте в сериозна опасност.

— Какво те накара да отвориш врата в „Едем“? — попита Итън.

— Наблюдавах клуба от ръба на покрива — продължи Адна. — Стражите продължаваха да прииждат. Накрая станаха толкова много, а вас ви нямаше толкова дълго, че у мен не остана никакво съмнение — бяхте попаднали в капан. И тогава реших да рискувам.

— За което сме ти задължени — каза Итън. — Ако бе решила да проявиш благоразумие, вече да са ни изяли с парцалите.

— Стражите не ядат хора — намръщих се аз. — Никога не ядем хора.

— Знаеш какво имам предвид — ухили се той.

— За щастие, оказа се, че съм внимавала достатъчно, докато брат ти описваше затвора — рече Адна и ми се усмихна едва-едва. — Именно благодарение на чутото от него успях да изтъка вратата.

— Как го правиш? — попита Сабин и още по-плътно се уви в якето на Итън. — Никога не съм виждала такова нещо.

— Адна може да свърже две места с помощта на магия — намесих се, за да направя обяснението възможно най-просто. — По този начин пътуват.

— Страхотно! — Нев си бе възвърнал човешкия образ. — А Пазителите не могат да ви последват, така ли?

— Пазителите не могат да отварят портали — побързах да кажа. — Ще ви обясня по-късно.

Не смятах, че сега е най-подходящият момент останалите от глутницата ми да научат, че Търсачите бяха нарекли нашето сътворение престъпление против природата. Освен това ме тревожеше нещо друго. Думите на Итън продължаваха да отекват в ушите ми. Никой не ни бе последвал. Но защо? Вярно, бяхме скрити, но не особено добре. Логично бе Пазителите да претърсят както околните улици, така и покривите на съседните сгради в опит да ни заловят.

— В това няма логика — изрекох на глас, борейки се с надигащата се в гърдите ми тревога.

— Кое? — попита Конър.

— Бягството ни. Беше прекалено лесно.

— Лесно? — изсъска Адна. — Баща ми е мъртъв!

Заля ме вълна от скръб. Наведох глава, мислейки си за Монроу и Рен. За това, колко малко бе попречило на бащата да се събере с изгубения си син. Зачудих се и дали Брин, Мейсън, Нев и Сабин щяха да носят следите от преживените мъчения като брат ми. Сега изглеждаха добре, но дали въодушевлението от това, че са свободни, нямаше да отстъпи място на дълбока покруса, когато осъзнаеха, че животът им никога няма да бъде същият? Дали наистина бяхме спасили, когото и да било? Угризения удавиха тревогата ми и ме запратиха в лапите на отчаянието.

— Бъди силна, Адна — Конър сложи ръка на рамото й. — А и не мисля, че тя искаше да те засегне. Какво всъщност имаше предвид, Кала?