Джос Стърлинг - Скай

Саймън и Сали ме научиха на това. Те знаеха колко трудно ми е да си спомням миналото и никога не ме притискаха. Казваха, че ще си спомня, когато съм готова. За тях беше достатъчно, че съм такава, каквато съм, и не трябваше да се извинявам, че съм несъвършена. Това, обаче, не ми попречи да се страхувам от неизвестността на утрешния ден.

* * *

Чувствайки се като страхливка, аз приех предложението на Сали да ме придружи до канцеларията на училището, за да се запиша. Гимназията в Рикънридж се намираше на километър и половина надолу по хълма от нашия квартал, близо до шосе номер седемдесет, главния път, свързващ градчето с другите скиорски курорти в района. Сградата се гордееше с предназначението си. Името беше издялано в камъка над високите двойни врати и дворът беше добре поддържан. Стените в коридора бяха отрупани с табла, които рекламираха широкия спектър от дейности, достъпни — или може би очаквани от учениците. Замислих се за колежа, който посещавах в Англия. Сгушен зад търговския център сред смесица от сгради от шейсетте години и сглобяеми къщи. Колежът беше анонимен, не място, където принадлежиш, а през което само минаваш. Имах усещането, че принадлежността е голяма част от живота в Рикънридж. Не бях сигурна какво чувствам към тази гимназия. Предположих, че всичко ще бъде наред, ако успея да се вместя, но лошо, ако се проваля на теста да се слея с другите в новото училище.

Сали знаеше, че се притеснявам, но предпочете да се държи така, сякаш аз щях да бъда най-успешната ученичка на света.

— Виж, имат клуб за изкуство — весело каза тя. — Може да опиташ поезия.

— Не ме бива в тази област.

Тя всмукна въздух през стиснатите си зъби. Знаеше, че е вярно.

— Тогава музика. Виждам, че има оркестър. О, виж, мажоретки! Може да е забавно.

— Да.

Ще изглеждаш чудесно в един от тези екипи.

— По-ниска съм от тях с една глава — отвърнах, оглеждайки момичетата с дълги като на жирафи крака в състава на мажоретките на плаката.

— Ти си една джобна Венера. Бих искала да имам твоята фигура.

— Сали, ще престанеш ли да ме поставяш в неловко положение? — Защо ли си правех труда да споря с нея? Нямах намерение да ставам мажоретка дори ако ръстът ми не беше проблем.

— Баскетбол — продължи Сали

Завъртях очи.

— Танци.

Шегуваше се.

— Математика.

— Ще трябва да ме халосаш по главата, за да ме замъкнеш там — измърморих и тя се засмя, а после стисна ръката ми. — Ще си намериш място. Не забравяй, че си уникална.

Влязохме в канцеларията. Секретарят стоеше зад гишето. Очилата му бяха закачени на верижка на врата и подскачаха върху розовия пуловер, докато нареждаше пощата в преградите на учителите. Успяваше да го прави, докато отпиваше от чаша с кафе.

— А, ти трябва да си новото момиче от Англия! Елате, елате! — Мъжът ни направи знак да се приближим и се ръкува със Сали. — Госпожо Брайт, аз съм Джо Дилейни Бихте ли подписали няколко формуляра? Името ти е Скай, нали?

Кимнах.

— Учениците ме наричат господин Джо. Ето документите.

Той ми ги даде и аз видях, че вече имам ученическа карта със снимка. Бяха ми я правили за паспорта и приличах на заек, хванат в светлината на фарове. Страхотно. Нахлузих верижката на врата си и скрих картата в джоба си.

Господин Джо се наведе поверително към мен и аз долових уханието на цветя на одеколона му.

Предполагам, че не знаеш как правим нещата тук?

— Не — признах.

През следващите десетина минути той търпеливо ми обясни какви предмети мога да запиша и какви оценки ми трябват, за да се дипломирам.

— Изготвили сме график въз основа на избора, който си направила, когато си попълнила заявлението за кандидатстване, но нищо не е строго определено. Ако искаш да смениш нещо, само ми кажи. — Господин Джо погледна часовника си. — Пропусна регистрацията, затова ще те заведа направо в първия час.

Сали ме целуна и ми пожела успех. Оттук нататък оставах сама.

Господин Джо се намръщи, като видя тълпа ученици, които се мотаеха около книгата за закъснения, разпръсна ги като куче коли, което подбира непокорни овце, и ме поведе към кабинета по история.

— Скай. Хубаво име.

Не исках да му казвам, че го бяхме избрали заедно само преди шест години, когато ме осиновиха. Не бях в състояние да кажа рожденото си име, когато ме намериха, и не говорих няколко години след това, и социалните работници ме наричаха Джанет. Мразех това име. Новото име трябваше да ми помогне да започна ново начало със семейство Брайт и Джанет стана второто ми име.