Аня Баст - Магьосническа кръв

Държеше я така, сякаш никога нямаше да я пусне.

Изабел изхлипа срещу устните му, вкусвайки сълзите си, докато се стичаха в устата й.

— Как? — промърмори. Пръстите й намериха твърда опора около раменете му. — Какво ти направиха?

— Добре съм. — Гласът му излезе дрезгав, но силен и устойчив. — Малко ме биха и ми показаха малко демонско гостоприемство, когато отказах да споделя информация с тях.

Прииначаваше истината заради нея. Можеше да го усети. Както обикновено, дори сега, той се опитваше да я защити.

— Не ти вярвам.

Отне му миГда отговори.

— Не им хареса, когато отказах да споделя всеки аспект от работата на Сборището и нашето вземане-даване с Дъскоф.

— Измъчвали са те. — Гласът й беше ядосан и слаб за собствените й уши, обвиняващ. — Ти им каза да ме пуснат и да задържат теб.

Кимна.

— Направих го. Обичам те, Изабел.

Тя преглътна трудно.

— Защо те изпратиха обратно?

— Не са. Избягах. Получих помощ отвътре, една жена на има Клеър. Тя ми носеше допълнително храна, лекуваше раните ми, правеше ми заклинания, за да изглеждам по-наранен и болен, отколкото бях, учи ме…

— Учила те е?

— Имаше земна магия, каквато никога преди не съм усещал. Странна и силна. Научи ме как да използвам магията си срещу демоните. С нейна помощ придобих достатъчно сила, за да избягам. Излизането от килията до вратата беше опасно, но успяхме да минем през всички препятствия на пътя ни.

— Коя беше тя?

— Наистина не знам. Никога не успях да я накарам да ми каже повече. Не знам защо беше там или как е попаднала там за първи път. Накрая опитах да я взема с мен, но тя отказа.

— Поискала е да остане?

— Не мисля, Изабел. По някаква причина не мисля, че имаше избор.

Горката жена. Изабел завинаги щеше да й е задължена. Помисли си за тяхното проучване за отваряне на друГпортал. Може би можеше да се отплати на тази жена за това, което беше направила.

Отпусна глава на рамото му и го държеше така, сякаш се давеше.

— Не мога да повярвам, че се върна.

Той прокара пръсти през косата й.

— Мисълта за теб ме поддържаше, докато бях там.

Тя вдигна глава.

— Радвам се, че мисълта за мен те е превела през ада и обратно, но не трябваше да правиш това, което направи.

Той поклати глава.

— Нито дума повече. — В гласа му се усещаше стоманено острие. — Когато видях възможност да те освободя, я използвах.

Отдръпна се от него за малко.

— Томас, никога не спираш…

Издърпа я към себе си и тя наклони глава, за да докосне леко устните му. Вкусът и усещането на устата му беше като слънце върху кожата й, след една година постоянна нощ.

— Не се отдръпвай от мен — прошепна той. — Никога.

Тя се усмихна се срещу устните му.

— Никъде няма да ходя.

ТОМАС ПЛЪЗНА РЪКА НА КРЪСТА НА ИЗАБЕЛ, наслаждавайки се на топлината от кожата й, излъчваща се през материята на блузата й и в дланта му.

— Трябва да те види докторът — измърмори във врата му.

Ръцете му се затегнаха около нея.

— Виждам доктора си.

Тя вдигна глава.

— Сериозна съм, Томас.

Той докосна бузата й.

— Аз също. Виж, ще се оправя. Просто сега искам да прекарам малко време с теб. Докторът и останалите от Сборището ще ме имат утре. Искам да съм твой тази нощ.

Тя вдигна очи към него с повдигната вежда.

— Мой тази нощ? Скъпи, ти си мой завинаги.

— Тогава да се качваме горе. Имам нужда от хубава баня, а после от теб.

— Мога да направя лековити водите. Остани тук за момент и ми дай преднина.

Тя се наведе и го целуна нежно. Той затвори очи под сладкото притискане на устните й върху неговите, тялото му се изпъна като тетива от нуждата да стане едно цяло с нея. Тя прекъсна целувката с едно бавен стон и промърмори:

— Ще се видим горе.

Когато отвори очи, тя беше изчезнала. За миГвидя вътрешността на затворническата си килия в съзнанието си. Чу кап, кап, кап на водата. Миришеше на кръв и демонска магия. За един удар на сърцето се зачуди дали това беше просто поредният сън, един от многото, които имаше в тъмнината на нощта, докато се криеше на някакво място между тук и там. Тогава библиотеката се върна на фокуса и той въздъхна с облекчение.

Пристъпи напред, преглеждайки листата, над които Изабел се беше навела. Очевидно се опитваха да намерят начин да се върнат на Юдай и да го освободят. Остави върховете на пръстите си да застинат върху текстовете, мислите му се зареяха към Клеър и колко тъжно беше гледала портала, докато тотално отказваше да премине. Изабел изглеждаше изтощена. Очевидно беше работила без да спира, но може би техният труд не беше напразен.