Аня Баст - Магьосническа кръв

— Остани фокусирана. Демоните ви намериха?

Тя кимна.

— Демон от Итрай ме изпрати у дома, но каза, че планират да задържат Томас там.

— Демон от Итрай?

Игнорирайки Мика, тя се завъртя — и почти падна — към мястото, където беше порталът.

— Махнете се от пътя ми — каза, като бутна настрани няколко души.

— Изабел? — попита Адам, точно по петите й.

Тя премина през мястото, свлече се на ръце и колене и усети пода. Не бяха останали никакви следи от портала. Томас не се беше върнал. Може би никога нямаше да се върне.

Адам докосна рамото й.

— Той може да се грижи за себе си. — Гласът му беше най-нежният, който някога бе чувала от него.

Тя стана, обърна се към него и му позволи да я обгърне с ръце.

— Мамка му, Адам. Не искам да го загубя.

— Никой от нас не иска да загуби това копеле.

— Трябва да отворим друГпортал. Трябва да се върнем обратно и да го вземем.

Той я отдръпна на една ръка разстояние.

— Не можем да направим това, Изабел, и ти го знаеш.

Малко ридание се изтръгна от гърлото й. Знаеше го. Само демон от Атрика можеше да отвори портал, или това, или крайно добре осведомен вещер с душата на сериен убиец. Или може би Дъскоф можеха да го направят. Те щяха да склонят да убият, за да открехнат портала.

Поклати глава. Не, те не можеха да направят нищо, за да върнат Томас.

Братовчедката на Томас, Мира, се появи от дясната й страна със сълзи, преливащи от очите й. Мира постави ръка на рамото на Изабел и Изабел накрая изгуби. Завъртя се в ръцете на Мира и позволи на другата жена да я утеши.

По време на следващите два часа, много магьосници започнаха да си отиват — отправяйки се към къщи или към Сборището. Накрая, единствено сърцевината остана — Адам, Джак, Мика, Мира и Тео.

— Трябва да се върнеш в Сборището, Изабел. Да се наспиш и да хапнеш — каза Мика. Той седна на малко разстояние от нея, върху студения бетонен под.

Тя поклати глава и придърпа одеялото, с което бяха покрили раменете й.

Мика въздъхна.

— Не можеш да останеш тук цяла нощ.

— Защо не? — Тя продължи да гледа към празното пространство, което представляваше портала, сякаш само с волята си можеше да го върне обратно.

— Защото имаш нужда от почивка и храна — намеси се Мира. — Без тези неща, ще се разболееш.

Изабел погледна към бременната магьосница на въздуха. Тя беше започнала да придобива прекрасно коремче от бебето.

— Ти трябва да се върнеш, Мира. Не аз. Ще се оправя. — Обърна глава и прониза Джак със суров поглед. — Махни я от тук. Заведи я вкъщи и я нахрани. Тази влажна сграда е последното място, на което трябва да бъде. Докато си тук, вземи останалите магьосници със себе си.

— Не искаме да те оставяме сама — отвърна Джак.

— Въпреки това го направете. Моля.

Тишина.

Изабел възстанови желанието да върне Томас в това измерение само със силата на ума си.

Накрая Мика проговори.

— Кажи ми за тази тениска, която носиш. — Тонът му беше крайно хищен и тя беше видяла начина, по който се беше взирал в нея цяла вечер.

— От другата страна, използвах тениската си да превържа раната на Томас. Когато ме отриха без горна дреха, един от демоните от Итрай ме облече в това. Твоя е при първа възможност, Мика. Обещавам ти, че не искам да я виждам никога повече. — Скръбта проряза стомаха й като хирургическо острие.

Мика отвори уста, но Мира му хвърли смразяващ поглед от другия край на стаята и той я затвори отново. Изабел щеше да заложи всеки цент, който притежаваше, че той щеше да попита за нещо повече за демоните Итрай. Тя щеше да му каже всичко, което можеше… по-късно.

Още тишина. Още взиране.

Адам прочисти гърлото си.

— Слушайте. Ще остана с нея. Останалите от вас могат да се връщат.

— Нямам нужда някой да остава с мен — отговори сковано тя.

— Моля те, млъкни. Не си толкова издръжлива, колкото претендираш, че си — отговори Адам. — Сега, останалите, тръгвайте. Ще ви кажем, ако има някаква промяна.

Изабел едва забеляза, когато другите напуснаха. Тя чу тихия им разговор, но не разбра нищо от него. Напомни й за времето, когато тя и Анджела живееха с Марта Нюкъмб, една от богатите приятелки на майка й, за лятото. Лелята на Марта беше умряла по това време и погребението й беше такова — ниски, тихи гласове, бавно-движещи се хора, дълги лица.

Адам седна до нея с тежка въздишка. Начерта една произволна линия с пръст на бетонения под.

— Всички ние го обичаме.

Тя се обърна, за да го погледне.

— Просто го намерих, нали знаеш? Ужасното е, че си помислих, че ще трябва да го напусна така или иначе, но мислех, че аз съм тази, която ще умре.