Тери Пратчет - Маскарад

— Да, не е лошо да си независим — подхвърли Баба и закри прозорчето с пердето.

Клоните на дърветата бяха голи, когато Баба Вихронрав се прибра у дома.

Вятърът бе навял съчки и семена под вратата. В огнището бяха нападали сажди от комина. Къщата, в която бездруго се долавяше нещо органично, бе пуснала още по-дълбоко корени в глинестата пръст.

Имаше работа и Баба се залови да я върши. Измете листата, подреди дървата под стрехите. Наложи се да закърпи платнения ветропоказател, пооръфан от есенните ветрове. Натрупа ново сено на козите. Прибра ябълките в зимника. Реши, че не е зле пак да белоса стените.

Първо обаче направи нещо неотложно. То щеше да затрудни останалите й занимания, но какво да се прави… Желязото не се поддава на магия. Не можеш да сграбчиш остра сабя, без да се порежеш. Иначе светът ще се обърне нагоре с краката.

Баба си свари чай и пак сипа вода да кипне. Извади шепа билки от кутията в дрешника и ги пусна в паница с вряла вода. Взе ивица чисто платно от едно чекмедже и го опъна прилежно на масата до паницата. Вдяна конец в много остра игла и я сложи до платното. Гребна с показалец зеленикав мехлем от малка кутия и го мазна върху квадратно парче марля.

Май нищо не забрави.

Седна и опря ръка на масата с дланта нагоре.

— Като гледам — промърмори, макар че нямаше друг човек наоколо, — вече имам време.

Време беше да премести барачката на клозета. Баба предпочиташе сама да върши това. Имаше нещо неописуемо отпускащо в изкопаването на много дълбока дупка. Тази работа беше простичка . От дупката в земята не очакваш изненади. На пръстта не й хрумват странни идеи, нито пък вярва, че хората са почтени, когато те гледат право в очите и се здрависват уверено. Само си лежи на мястото и чака да я прехвърляш с лопатата. А когато свършиш, можеш да си поседиш и отвътре те сгрява увереността, че ще минат много месеци до следващото копаене.

Още седеше на дъното, когато отгоре падна сянка.

— Добър ти ден, Пердита — промълви Баба, без да погледне.

Вдигна пълната лопата над главата си и изхвърли пръстта през ръба.

— Навестяваш родния край, а? — продължи Баба.

Заби лопатата в глината на дъното, трепна от болка и натисна с ботуш.

— Мислех, че ти върви добре в Операта. Да, де, не разбирам много от тия неща. Хубаво е да видиш как млади хора си търсят късмета в големия град. — Погледна нагоре с лъчезарна дружелюбна усмивка. — Виждам, че си отслабнала малко.

Невинност капеше тежко от всяка дума.

— Аз… правя упражнения — призна си Агнес.

— Полезно е, няма спор — подкрепи я Баба и продължи да копае. — Ама хората разправят, че и с туй може да се прекали. Кога се връщаш в града?

— Още… не съм решила.

— Е-е, не винаги си струва да измисляш планчета. Няма що все да се обвързваш със срокове, открай време го казвам. Отседна при мамчето си, нали?

— Да.

— Тъй, значи. Ама старата къща на Маграт още е празна. Ще сториш добро на всички ни, ако се отбиеш да я проветриш малко. Сещаш се, де… само докато си тука.

Агнес си замълча. Не знаеше какво да каже.

— А бе, смешна история… — подхвърли Баба, докато копаеше около един особено упорит корен. — Пред никого не съм споменавала, ама оня ден се сетих, че като млада се нарекох Ендемонида…

— Наистина ли? Кога?

Баба потри чело с превързаната ръка и остави червена глинена мазка.

— О, отказах се след три-четири часа — сподели. — Някои имена просто не се лепят на човека. Нивгаш не си избирай име, с което ще те е срам да миеш пода. — Изхвърли лопатата от дупката. — Подай ми ръка, моля те.

Агнес й помогна. Баба изтупа пръстта и гнилите стари листа от престилката си, после затропа с крака, за да изтръска глината от ботушите си.

— Май е време за чаша чай, а? Брей, ти изглеждаш добре . Трябва да е от чистия въздух. Веднага си рекох, че в оная Опера е много задушно.

Агнес напразно се мъчеше да открие в ясните очи на Баба нещо друго освен честност и доброжелателство.

— Да, аз си казах същото. А… да не си поряза ръката?

— Ще зарасне. Нямам време да скръствам ръце.

Баба метна лопатата на рамо и тръгна към къщата. Преполови пътечката и се озърна.

— Ей тъй те питам, нали разбираш, от съседска учтивост, пък и е човешко да проявиш любопитство…

Агнес въздъхна.

— Да?

— … много ли са ти заети вечерите в близко време?

У Агнес бе останало достатъчно бунтарство, за да придаде ехидна острота на гласа й.

— О, нима предлагаш да ме научиш на нещо?