Тери Пратчет - Маскарад

— Добре, госпожо Вихронрав.

Той се пресегна към ръката на Агнес, която можеше да се закълне, че за миг усети едва доловима тежест в дланта си.

— Какво чакаш? Сложи я!

Уолтър се подвоуми.

— Нали вярваш, че държиш маска? — настойчиво изрече Баба. — Пердита е разумно момиче и веднага разпознава невидимите маски.

Той кимна бавно и вдигна ръце към лицето си.

Агнес забеляза как размитите му черти станаха отчетливи. Беше почти убедена, че не се е случило нищо, поддаващо се на измерване, както не можеш да претеглиш идея или да продаваш късмет на метър. Но Уолтър изправи рамене и се усмихна леко.

— Тъй бива — одобри Баба и обърна глава към Салзела. — Мисля си, че вие двамата трябва пак да се биете. Ама не ща никой да рече, че съм несправедлива. Дали и ти нямаш маска на Призрака? Щото госпожа Ог те видяла да държиш една, ако си спомняш. Тя не е толкоз завеяна, колкото изглежда…

— Много си мила — обади се дебелата балерина.

— … и се запитала по какво хората са познавали, че са срещнали Призрака? Ами по маската. Значи е имало две маски.

Под втренчения й поглед, внушавайки си, че може да се опълчи, когато пожелае, Салзела бръкна в джоба на сакото си и извади своята маска.

— Ами сложи я. — Тя пусна сабята. — Ти, какъвто си наистина, ще можеш да се биеш с него, какъвто е и той наистина.

Пред сцената перкусионистът се опули към палките в ръцете си, които се вдигнаха и започнаха да отбиват напрегнат ритъм.

— Гита, ти ли го правиш? — попита Баба Вихронрав.

— Помислих, че си ти.

— А, значи е от операта. Шоуто трябва да продължи.

Уолтър Плиндж взе сабята си. Маскираният Салзела погледна към Баба, после към него и нападна.

Остриетата се сблъскаха.

Агнес осъзна, че пак наблюдава сценичен бой. Сабите звъняха и дрънчаха, а противниците пристъпяха напред-назад по сцената. Уолтър не се опитваше да порази Салзела. Всеки удар срещаше контраудар. Пропускаше всяка възможност да проникне през защитата на музикалния ръководител, който все повече се вбесяваше.

— Това не е фехтовка! — разкрещя се Салзела накрая. — Това си е…

Уолтър мушна със сабята си.

Салзела се олюля назад и се блъсна в Леля Ог. Политна настрани. Запрепъва се напред, опря се на коляно, изправи се немощно и се заклатушка към авансцената.

— Каквото и да ме сполети — изрече задъхан, съдирайки маската от лицето си, — не може да е по-лошо от един-единствен оперен сезон!!!! Нямам нищо против мястото, където отивам, стига да няма дебелаци, преструващи се на стройни юноши, и безкрайно проточени песни, от които всеки се възхищава, защото си няма и идея за какво, по дяволите, се пее в тях!!!! Ах… Ах-арргх…

Той се присви на пода.

— Но Уолтър не го… — започна Агнес.

— Затваряй си устата — скастри я спокойно Леля Ог.

— Но той не го… — подхвана Ведър.

— Впрочем не понасям още нещо в операта — заяви Салзела, надигна се и залитна към кулисите. — Сюжетите! Лишени са и от най-елементарния смисъл!! И никой не го признава!!! Ами актьорската игра? Такава просто няма!!! Всички само стърчат и зяпат поредния певец. О, богове, с какво облекчение ще оставя всичко зад… ах… арргх…

Тупна на сцената.

— Туй ли беше? — обади се Леля Ог.

— Не ми се вярва — отвърна Баба Вихронрав.

— А що се отнася до зрителите — избухна Салзела, който отново се изправи и се олюля, — май ги мразя повече и от операта!!! Толкова са невежи !!! Сред тази сган едва се намира някой, който има представа от музика!!! Говорят за мелодийки !!! По цял ден се стараят да бъдат разсъдливи хора, после влизат тук и оставят ума си на закачалките в гардероба…

— Щом е така, защо не се махнахте? — сопна му се Агнес. — Нали сте откраднал толкова пари? Защо не заминахте надалеч, като мразите толкова операта?

Салзела я гледаше втрещен и се клатушкаше. Отвори уста нерешително, сякаш опитваше на вкус непривични думи.

— Да се махна ли? — успя да изломоти. — Да се махна ? От операта !… Арргх… арргх… арргх…

За пореден път се стовари на пода.

Андре побутна с крак падналия музикален ръководител.

— Умря ли вече?

— Как може да е умрял? — разсърди се Агнес. — Как е възможно никой да не вижда, че…

— Знаете ли какво ме потиска най-силно? — изтръгна от гърлото си Салзела, изправил се на колене. — Че в операта всеки се бави толкова !!!!!… когато!!!!!… арргх… арргх…

Свлече се.

Трупата почака малко. Публиката задружно затаи дъх.

Сега пък Леля Ог го побутна с ботуш.