Тери Пратчет - Маскарад

— Още една полза от тебе — кимна Баба.

— Разбира се, често приготвях и хапки. Със Специалния купонджийски сос.

— Вярно — отвърна Баба толкова безстрастно, сякаш играеше покер. — Тая сутрин госпожа Палм спомена, че при такъв наплив на клиенти можела спокойно да се оттегли от занаята идната година.

Леля огледа улицата и в двете посоки.

— Младата Агнес сигурно ще дотърчи ей сегичка.

— Не мога да знам — заяви Баба надменно.

— В края на краищата какъв живот има за нея тука?

Баба изсумтя.

— Тя да си решава.

— Всички май се смаяха, като хвана оная сабя с ръка…

— Ха… — въздъхна Баба. — Какво друго да очакваш от тях? Не мислеха ясно. Хората са лениви. Никога не се сещат: „Дали пък не е имала нещо в ръката, да речем, парче метал.“ И за миг не им хрумва, че може да е някакъв номер. Не помислят дори, че си има съвсем разумно обяснение, трябва само да го потърсиш. Все се чудят каква магия си направила.

— Да, ама… ти нямаше нищо в ръката, нали?

— Туй не е важно. Бих могла да имам. — Баба огледа разсеяно площада. — Пък и желязото не се поддава на магии.

— Истина си е. С желязото не става. Е, таквиз като Черната Алис си правели кожата по-твърда от стомана… ама сигурно е стара измишльотина…

— Правила го е и още как — заяви Баба. — Само че не може да връзваш на възел причините и следствията. Накрая туй я е побъркало. Въобразила си, че повече няма да зависи от причина и следствие. Тъй не става. Като сграбчиш сабя за острието, порязваш се. Светът щеше да е много страшен, ако хората забравяха туй.

— Да, де, но ти не се поряза.

— Не съм виновна. Нямах време.

Леля си духна на ръцете.

— Поне едно нещо се размина. Добре, че полилеят в залата не падна. Взех да се тревожа, щом го зърнах. Викам си — прекалено драматичен вид има. Първо с него щях да се заема, ако бях смахната.

— Да.

— От снощи не мога да намеря Грибо никъде.

— Добре.

— Но той винаги се прибира.

— Уви.

Каретата се показа иззад ъгъла с дрънчене.

И спря.

Кочияшът дръпна юздите, обърна и изчезна.

— Есме… — обади се Леля след малко.

— Да?

— От оня ъгъл към нас надничат един мъж и два коня. — Тя повиши глас. — Я идвайте, виждам ви! Тая карета трябва да потегли точно в седем! Есме, ти взе ли билети?

— Аз ли?

— Ъхъ… — промълви Леля неуверено. — Значи… нямаме осемдесет долара за билети?

— А ти какво си затъкнала в жартиерите си? — попита и Баба, докато каретата ги доближаваше полека.

— Боя се, че с него не може да се купят билети.

— Е, тогаз… не можем да си позволим билети.

Леля въздъхна.

— Добре, де, налага се да опитам с чар.

— Дълго ще бъхтим пеша — промълви Баба.

Каретата спря пред тях. Леля вдигна глава и се усмихна невинно на кочияша.

— Добро ви утро, добри ми господине!

В погледа му неясните опасения се смесваха с дълбоко недоверие.

— Добро ли…

— Ние желаем да пътуваме до Ланкър, но за зла слука сме малко ощетени откъм пълни портмонета.

— Тъй ли…

— Ние обаче сме вещици и вероятно ще можем да си платим пътуването, като например ви излекуваме от разни дребни, но притеснителни болежки.

Кочияшът се намръщи.

— Няма да ви возя безплатно, бабичко. И нямам никакви дребни, но притеснителни болежки!

Баба пристъпи към него.

— А с колко искаш да се сдобиеш?

Пелена от дъжд се стелеше над равнината. Не беше потресаваща гръмотевична буря като в Овнерог, а мързеливо упорито ръмене от ниско надвиснали облаци, досущ надебеляла мъгла. Следваше ги през целия ден.

Вещиците бяха сами в кабината. Преди да тръгнат, неколцина отваряха вратичката, но незнайно защо установяваха изведнъж, че плановете им за този ден вече не включват далечно пътуване.

— Бързичко напредваме — отбеляза Леля, като надникна през прозорчето.

— Кочияшът май припира да ни откара.

— Тъй ще да е.

— Ама затвори прозореца. Мокрим се.

— Ей сегичка. — Леля хвана ремъчето, но внезапно подаде глава в дъжда. — Спри! Спри! Кажи на тоя човек да спре!

Каретата се закова сред гейзер от кални пръски.

Леля припряно отвори вратичката.

— Какво те прихваща — тръгнал пеша към дома, и то в таквоз време! Ще си докараш белята!

Ситни капки нахлуха в кабината. След тях едно подгизнало тяло се провлече над прагчето и се мушна под седалката, оставяйки локвички след себе си.

— Иска да бъде независим, жив и здрав да ми е — похвали го Леля.

Каретата потегли отново. Баба зарея поглед към безкрайните притъмняващи поля и зърна друга фигура, която се тътреше в калта край пътя, стигащ след много километри до Ланкър. Каретата опръска фигурата.