Тери Пратчет - Чудовищна команда

— А, да, херцогинята. Ще може ли да се видя с нея?

— О, никой не може, сър. Никой освен слугите й не я е виждал от над трийсет години. Честно казано, сър, вероятно е починала.

— Само вероятно?

— Никой не знае със сигурност. Официалната версия е, че е в траур. Доста печална история, сър. Младият херцог умира седмица след сватбата. Разкъсан от дива свиня по време на лов, струва ми се. Тя се затваря в траур в стария замък на принц МармадюкПьотрАлбертХансЙозефБернхардУилхелмсберг и оттогава не се излизала пред хора. Официалният портрет е нарисуван, когато е била на около четирийсет, струва ми се.

— Деца?

— Не, сър. Със смъртта й родът се прекъсва.

— И те й се молят? Като на бог?

Чини въздъхна:

— Включих това в краткия си доклад, сър. Монарсите на Борогравия винаги са имали квазирелигиозен статус, разбирате ли? Те са главата на църквата и селяните, ако не за друго, отправят молитви към тях поне с надеждата да кажат една-две добри думи пред Нуган. Те са като… живи светци. Божествени посредници. Честно казано, в тези страни системата е такава. Ако искаш нещо да стане, трябва да познаваш съответните хора. И предполагам, че е по-лесно да се молиш на нечий лик, отколкото на бог, който не можеш да видиш.

Ваймс седна и известно време мълча, вперил очи в консула. Когато най-сетне заговори, мъжът стреснато подскочи.

— Кой ще бъде наследник?

— Сър?

— Просто проследявам монархическата брънка, господин Чини. Ако херцогинята освободи трона, кой ще седне на него?

— Ъ-ъ, неимоверно сложно е, сър, поради смесените бракове и различните правни системи, които например…

— Кой ще прибере мангизите, господин Чини?

— Ъ-ъ, Хайнрих, принцът на Злобения.

За негово удивление Ваймс се засмя.

— А той, предполагам, се чуди как се чувства леля. Тази сутрин го срещнах, нали? Не бих казал, че си падам по него.

— Но той е приятел на Анкх-Морпорк — обвинително рече Чини. — Споменах го в доклада си. Образован. Много се интересува от сигналната мрежа. Има големи планове за страната си. В Злобения бяха нуганатици, но той забрани религията и, честно казано, почти никой не възрази. Той иска Злобения да просперира. Много се възхищава от Анкх-Морпорк.

— Да, знам. Идеите му са налудничави почти колкото на Нуган. Добре, значи вероятно си имаме работа със сложна машинация за отстраняването на Хайнрих. Как управляват тази страна?

— Не кой знае как. Събират разни данъци и това е всичко. Смятаме, че някои от висшите съдебни служители просто карат така, сякаш херцогинята е още жива. Единственото нещо, което действително работи, е армията.

— Добре, а стражата? Винаги са необходими стражи. Те поне не летят из облаците.

— Мисля, че нуганският закон се привежда в сила от цивилни граждански комитети.

— О, богове! Носопъхци, как’сийковци и сеирджии. — Ваймс се изправи и се загледа през тесния прозорец в равнината долу. Беше нощ. Огньовете във вражеския лагер образуваха демонични съзвездия в тъмнината. — Казаха ли ти защо съм тук, Кларънс?

— Не, сър. Инструктираха ме, че ще, ъ-ъ, наглеждате нещата. Принц Хайнрих не е много щастлив от това.

— О! Е, интересите на Анкх-Морпорк са интереси на всички сребролю… оп, извинявам се, на всички свободолюбиви хора по света — натърти Ваймс. — Не можем да толерираме страна, която спира нашите пощенски коли и разрушава сигналните ни кули. Това е скъпо. Те цепят континента на две, те са камъчето в пясъчния часовник. Аз трябва да доведа събитията до „задоволителен“ завършек. И честно казано, Кларънс, се чудя дали изобщо си струва да нападаме Борогравия. По-евтино би било да седнем тук и да я изчакаме да се самоунищожи. Макар че забелязвам… къде беше този доклад… а, да… преди това ще умре от глад.

— За съжаление да, сър.

Игор безмълвно застана пред масата на наборната група.

— Напоследък рядко се мярка по някой от вашите — каза Джакръм.

— Да не привършихте свежите мозъци, а? — гадно подметна ефрейторът.

— Мери си приказките, ефрейтор — понамръщи се сержантът и се облегна в скърцащия си стол. — Там навън крачат доста момци, които нямаше да има с какво да крачат, ако някой приятелски Игор не е бил наблизо, нали, Игор?

— Сериозно? Аз пък чух, че разни хора се събуждали и откривали, че тяхното приятелче Игор им е източило мозъците посред нощ и е отпрашило на нейде си да ги продава. — Ефрейторът бе вперил кръвнишки поглед в Игор.

— Бъдете шигурен, че нямам никакви ашпирации към вашия можък, ефрейтор — каза Игор. Поли щеше да се разхили, но се сепна, когато осъзна, че абсолютно никой нямаше подобно намерение.