Тери Пратчет - Чудовищна команда

Въпреки това няколко от свежите попълнения вече обръщаха халбите си с целия набор от звукови знаци на одобрение. Все пак това бе Плюн. Всичко, което би помогнало да забравиш, че си тук, сигурно си струваше да се изпие.

— Бива си я тая бира, а? — подхвърли един от новобранците, а седящият до него се оригна и каза:

— Най-добрата, дето съм пробвал, тъй си е.

Поли подуши павурчето. Съдържанието миришеше като нещо, което не би дала и на прасетата. Отпи малко и коренно промени мнението си. Би го дала на прасетата. Тия младоци никога не са опитвали бира — каза си тя. — Татко беше прав. Из провинцията има разни, които биха се записали и за едни лични панталони. Пият тоя боклук и се правят, че им харесва, за да викат: „Уха, момчета, ехей, снощи си сръбнахме яко, а?“ А веднага след това…

О, боже… — усети се тя. — Каква ли ще е тоалетната тук? Мъжката на двора у дома й беше доста зле. Поли лискаше в нея по две големи ведра всяка сутрин, като се стараеше да не диша. По плочестия под растеше странен зелен мъх. А „Херцогинята“ беше добра кръчма. Имаше клиенти, които си сваляха ботушите, преди да си легнат.

Тя присви очи. Този тъп глупендър пред нея, смръщен така, че изглеждаше с една дълга вежда наместо с две, им сервираше помия и гнусен оцет точно преди да тръгнат на война…

— Тажи бира — обади се Игор от дясната й страна — е ш вкуш на коншка пикня.

Поли се дръпна назад. Дори в подобна кръчма това беше убийствено изказване.

— О, а ти го познаваш, така ли? — Кръчмарят се надвеси над момчето. — Да не си пил конска пикня?

— Пил шъм.

Кръчмарят сви юмрук пред лицето на Игор.

— Слушай какво, ти, фъфлещо дребно…

Тънка черна ръка се протегна с удивителна скорост и бледи пръсти се сключиха върху китката на мъжа. Веждата му се разкриви във внезапна агония.

— Виж сега, нещата стоят така — спокойно каза Маладикт. — Ние сме войници на херцогинята, ясно? Просто кажи „оох“.

Явно бе стиснал. Мъжът изпъшка.

— Благодаря. А ти ни сервираш за бира някаква течност, която, най-меко казано, наподобява отпадна вода — продължи Маладикт със същия равен, разговорчив тон. — Аз, разбира се, не пия… конска пикня, но имам силно развито обоняние и наистина не бих искал да изброя на глас нещата, които подушвам в тази мътилка, тъй че нека просто кажем „плъхски фъшкии“ и спрем дотук, а? Само изскимти. Добро момче.

В края на тезгяха един от новобранците повърна. Пръстите на кръчмаря бяха побелели. Маладикт кимна със задоволство.

— Възпрепятстването на войник на нейна светлост по време на война е изменническо деяние. — Той се приведе напред. — Наказуемо, разбира се, със… смърт — Маладикт произнесе думата с определена наслада. — Обаче , ако тук случайно има някое друго буренце бира, нали се сещаш, от оная, която пазиш за приятели, ако изобщо имаш такива, то съм убеден, че може да забравим този малък инцидент. Сега ще те пусна. Познавам по веждата ти, че си мислител, и ако мислиш да се върнеш с голяма тояга, бих искал вместо това да помислиш върху следното: Бих искал да помислиш за тази черна лента, която нося. Знаеш какво означава, нали?

Кръчмарят потръпна и смънка:

— Лигата на в’здържателите…

— Правилно! Браво! — каза Маладикт. — А ето и още една тема за размишления, ако можеш да я поемеш. Дал съм обет да не пия човешка кръв. Това не значи, че не мога да те сритам в чатала така, че внезапно да оглушееш.

Той отпусна захвата си. Кръчмарят бавно се изправи. „Под тезгяха сигурно има къса дървена тояга“ — помисли си Поли. Във всяка кръчма държаха поне по една. Дори баща й имаше. Доста помага, твърдеше той, в тревожни и смутни времена. Тя видя как пръстите на здравата му ръка потрепнаха.

— Недей! — предупреди тя. — Мисля, че не се шегува.

Кръчмарят се отпусна.

— Стана малко недоразумение, господа — смутолеви той. — Вкарал съм друга бъчва по погрешка. Без да искам. — Той се изниза, а ръката му пулсираше почти видимо.

— Шамо кажах, че е коншка пикня — оправда се Игор.

— Няма да създава проблеми — обърна се Поли към Маладикт. — Занапред ще ти бъде приятел. Схвана, че не може да те надвие, тъй че ще бъде най-преданият ти слуга.

Маладикт я измери със замислен поглед.

— Аз знам това. А ти откъде знаеш?

— Работех в кръчма. — Усети как пулсът й се ускорява, както всеки път, когато лъжите се навръзваха. — Човек се научава да предугажда хората.

— Какво работеше?

— На тезгяха.

— В тази дупка има и друга кръчма, така ли?