Тери Пратчет - Чудовищна команда

— Да, бе, ама срещнах един сержант, който каза, че някакъв Игор сложил краката на някой си там наопаки — продължи ефрейтор Страпи. — Какво печели войникът от това, а?

— Ще може да напредва и да отштъпва едновременно? — равно рече Игор. — Шержант, жнам вшичките иштории, но те ша прошто нижки клевети. Аж ишкам шамо да шлужа на родината. Не ишкам проблеми.

— Добре. Ние също — кимна сержантът. — Драсни си кръстчето и обещай да не се бъзикаш с мозъка на ефрейтор Страпи, ясно? Още един подпис? Ей богу, днес май си имаме цял колеж от новобранци. Дай му картонения шилинг, ефрейтор!

— Благодаря — каза Игор. — И бих ишкал да пожабърша портрета, ако нямате нищо против. — Той измъкна едно парцалче.

— Да го избършеш? — опули се Страпи. — Това разрешено ли е, сержант?

— Защо искаш да го бършеш, господине? — вдигна вежди Джакръм.

— Жа да отштраня невидимите демони.

— Не виждам ник’ви неви… — започна Страпи, но спря.

— Остави го, нека бърше — каза Джакръм. — Това си е една от техните малки чудатости.

— Не е много редно, чини ми се — измърмори Страпи. — Направо продажничес…

— Не виждам какво нередно има старата дама да се поизмие — сряза го сержантът. — Следващият! О…

След като старателно избърса замазания портрет и му лепна бърза целувчица, Игор се приближи до Поли и застана до нея с глуповата усмивка. Но тя бе вперила поглед в следващия новобранец.

Той беше нисък и доста слаб, което не бе необичайно за страна, в която рядко разполагаш с достатъчно храна, за да надебелееш. Но беше целият в черно и явно скъпо облекло, като аристократ; даже имаше меч. Сержантът изглеждаше разтревожен. Бе наясно, че човек може лесно да си докара неприятности, ако обърка репликите пред някоя клечка, която би могла да има важни приятели.

— Сигурен ли сте, че не сте сбъркали мястото, сър? — окопити се той.

— Да, сержант. Искам да се запиша.

Сержант Джакръм се размърда неспокойно.

— Добре, сър, но не съм убеден, че джентълмен като вас…

— Ще ме запишете ли или не, сержант?

— Не е обичайно джентълмен да се записва като редови войник, сър — смутолеви сержантът.

— Искате да кажете, сержант, дали не съм преследван от закона? Има ли награда за главата ми? Отговорът е „не“.

— А от тълпа с вили? — процеди ефрейтор Страпи. — Тоя е проклет вампир , серж! Личи си му отдалече! Той е въздържател! Виж, носи значка!

— На която пише „Ни една капка“ — спокойно каза младежът. — Нито една капка човешка кръв, сержант. Възбрана, която спазвам от почти две години благодарение на Лигата на въздържателите. Разбира се, ако имате лични възражения, сержант, само трябва да ми ги представите в писмен вид.

Което бе много хитро изявление, помисли си Поли. Тези дрехи струваха доста пари. Повечето от вампирските фамилии се родееха с висшата аристокрация. Човек никога не можеше да бъде сигурен кой кому е роднина… всъщност не просто кому, а на кого. Коготата определено създаваха доста повече проблеми от обикновените комута. Пред сержанта се откриваше дълъг неравен път.

— Трябва да се движим в крак с времето, ефрейтор — реши той да не поема по него. — И определено ни трябват мъже.

— Ами ако му се прище да ми изсмуче кръвчицата посред нощ? — втресе се Страпи.

— Е, ще трябва само да изчака редник Игор да приключи с издирването на мозъка ти, нали? — сопна се сержантът. — Подпишете тук, господине.

Писалката задращи по хартията. След минута-две вампирът обърна листа и продължи да пише на гърба му. Вампирите имаха дълги имена.

— Но може да ме наричате Маладикт — каза той, връщайки писалката в мастилницата.

— Много ви благодаря, дума да няма, съ… редник. Дай му шилинга, ефрейтор! Добре, че не е сребърен, а? Ха-ха!

— Да — кимна Маладикт, — наистина.

— Следващият! — викна сержантът. Поли проследи как селянчето, привързало с канап панталоните си, се дотътри пред масата и загледа перодръжката със сърдитото смущение на човек, изправен пред нова технология.

Тя се обърна към бара. Съдържателят й хвърли начумерен поглед по обичая на всички лоши съдържатели по света. Както все повтаряше баща й, ако държиш хан, или харесваш хората, или полудяваш. Странно, но някои от лудите правеха най-добрата бира. Съдейки по миризмата, този не беше от тях.

Поли се облегна на тезгяха.

— Една халба, моля — поръча тя, а мъжът се смръщи в знак на потвърждение и се обърна към големите бурета. Поли се навъси. Знаеше си, че бирата ще е вкисната и че кофата, подложена под канелката, се излива обратно всяка вечер, а чепът не се затъква и… да, щяха да й я поднесат в павурче, което сигурно никога не е било мито.