Тери Пратчет - Чудовищна команда

Самият Ваймс не приличаше на херцог, според Кларънс. Приличаше на стражник, какъвто Кларънс разбра, че всъщност бил. Това обиждаше Кларънс Чини. Хората на върха трябваше да изглеждат така, сякаш там им е мястото.

— Това е много… интересен въпрос, сър — смутолеви той. — Имате предвид, че хората…

— Не хората, нацията! Борогравия май е откачила, поне според онова, което прочетох. Предполагам, че хората просто правят каквото им е по силите и продължават да отглеждат децата си, което, смея да кажа, също бих правил сега. Виж, знаеш какво имам предвид. Ако вземеш шепа хора, които не са по-различни от теб и от мен, и ги събереш накуп, получаваш някакъв огромен буйстващ маниак с национални граници и химн.

— Това е пленителна идея, сър — дипломатично отвърна Кларънс.

Ваймс огледа стаята. Стените бяха от гол камък. Прозорците бяха тесни. Беше адски студено дори в слънчев ден. Всичката тази лоша храна, всичкото друсане по пътищата и спането в разнебитени легла… и целият онзи преход в тъмнината с баржите на джуджетата в тайните им канали под планините — само боговете знаеха каква сложна дипломация бе приложил лорд Ветинари, за да издейства това , макар че Низшият крал дължеше на Ваймс една-две услуги…

… и всичкото това за този студен замък над тази студена река, насред тези глупави държави с тяхната глупава война. Ех, само какво му идеше да направи! Ако бяха хора, въргалящи се в канавката, щеше да знае какво да прави. Щеше да хване единия, та да тресне другия и сигурно да ги напъха в килиите за през нощта. Не можеше обаче да хване една държава и да я тресне в другата.

Той вдигна няколко листа хартия, повъртя ги в ръцете си и отново ги запрати на пода.

— Да върви по дяволите — изръмжа. — Какво става навън?

— Както разбрах, в някои от по-недостъпните части на крепостта има няколко ядра на съпротива, но се справят с тях. Практически крепостта е в ръцете ни. Хитрината ви беше изкусна, ваша све… сър.

Ваймс въздъхна:

— Не, Кларънс. Беше тъпа, изтъркана хитрина. Не би трябвало да е възможно да вкараме в крепост войници, преоблечени като перачки. Трима от тях бяха с мустаци, за бога!

— Борогравците са доста… консервативни в този аспект, сър. В тази връзка, изглежда, в долните крипти има зомбита. Ужасни създания. Очевидно доста от висшите военни на Борогравия са били погребвани там през вековете.

— Нима? И какво правят сега?

Кларънс повдигна вежди.

— Олюляват се, сър, предполагам. Стенат. Зомбски им работи. Изглежда, нещо ги е разбунило.

— Ние, вероятно. — Ваймс стана, прекоси стаята, отвори със замах голямата тежка врата и кресна: — Рег!

След малко се появи един страж и отдаде чест. Беше със сиво лице и Кларънс не пропусна да забележи, че пръстите бяха пришити към ръката, с която мъжът отдаде чест.

— Кларънс, запозна ли се с редови страж Шу? — бодро рече Ваймс. — Той е от моите хора. Мъртъв е от над трийсет години и се наслаждава на всяка минутка от тях, нали, Рег?

— Тъй вярно, господин Ваймс — ухили се Рег, разкривайки редица кафяви зъби.

— Неколцина от твоя комшулук са долу в мазетата, Рег.

— О, боже! Олюляват се, а?

— Боя се, че да, Рег.

— Ще ида да си поприказвам с тях. — Той отново отдаде чест и се оттегли с леко олюляване.

— Той, ъ-ъ, оттук ли е? — запита Чини, доста пребледнял.

— О, не! От неоткритата страна — отвърна Ваймс. — Той е умрял. Обаче трябва да отбележа, прави му чест, че това не го е спряло. Не знаеше ли, че имаме зомби в Стражата, Кларънс?

— Ъ-ъ… не, сър. Не съм идвал в града от пет години. — Той преглътна. — Както разбирам, нещата са се променили.

И то ужасно, по негово мнение. Да бъде консул на Злобения бе лесна работа, която му оставяше доста време да си гледа личната работа. Но големите семафорни кули прекосиха цялата долина и изведнъж Анкх-Морпорк се оказа на час разстояние. Преди семафорите писмата от Анкх-Морпорк пристигаха за над две седмици и на никого не му пукаше дали той отговаря с ден-два закъснение. Сега хората очакваха отговор на следващия ден. Доста се зарадва, когато Борогравия разруши няколко от тези проклети кули. Но после целият ад бе пуснат на воля.

— Имаме всякакви в Стражата — кимна Ваймс. — И те ни трябват адски много сега, Кларънс, когато злобенците и борогравците се млатят по улиците заради някаква проклета кавга, започнала преди хиляда години. По-зле е от джуджетата и троловете! Само защото нечия пра-пра-пра на ента баба зашлевила нечий пра-пра и т.н. чичо, Борогравия и Злобения не могат дори за граница да се споразумеят. Посочват реката, а тя мени коритото си всяка пролет. И когато сигналните кули са вече на борогравска почва — или кал, във всеки случай — идиотите ги изгарят по религиозни причини.