Тери Пратчет - Чудовищна команда

Поли взе писалката и се подписа.

— Това пък какво е? — обади се ефрейторът.

— Подписът ми.

Тя чу как вратата се отваря зад гърба й и се извърна. Няколко младежа… няколко други младежа, поправи се тя, се намъкнаха в кръчмата, озъртайки се предпазливо.

— Можеш също да четеш и да пишеш? — Сержантът им хвърли поглед и отново се вгледа в нея. — Да-а. Ясно. Четлив дребен почерк при това. Офицерски материал си ти. Дай му шилинга, ефрейтор! И портрета, разбира се.

— Слушам, сержант! — Скочи ефрейтор Страпи, поднасяйки един портрет на дръжка, като огледало. — Цуни тук, редник Пръц 2 2 В оригинала това е игра на думи: докато private е редник, private parts означава срамни части: за да се приобщим към идеята, тук ще ползваме въпросната асоциация — Б.пр. !

— Пъркс, сър.

— Да, добре. Цункай сега херцогинята.

Не беше от добрите копия на великия портрет. Картината зад стъклото бе избеляла и нещо — мъх или нещо подобно, растеше от вътрешната страна на напуканото стъкло. Задържайки дъха си, Поли го докосна с устни.

— На. — Страпи бутна нещо в дланта й.

— Какво е това? — Тя се втренчи в малкото късче хартия.

— ИДВ. Сиреч, имаш да взимаш. Малко сме привършили шилингите в момента — обясни сержантът, а Страпи се захили. — Но кръчмарят ще ти пусне халба бира в името на нейна светлост.

Той се обърна и изгледа новодошлите.

— Е, бедата никога не идва сама. И вие ли, момчета, да се запишете? Ей богу, дори не се наложи да бием тъпана! Туй ще да е зарад удивителното обаяние на ефрейтор Страпи. Елате, де, не се стеснявайте! Кой е следващият надежден момък?

Поли се втренчи в следващия новобранец с ужас, който се надяваше, че прикрива. Досега не го бе забелязала в мрака, защото беше в черно — не елегантно, стилно черно, а прашно черно, от типа одежди, в които погребват хората. Ако се съдеше по вида му, погребаният бе той. Целият беше в паяжини. По лицето му имаше шевове.

— Името ти, момко? — подкани го Джакръм.

— Игор, шър.

Джакръм преброи шевовете.

— Така си и мислех, да знаеш. И виждам, че си на осемнайсет.

— Нащрек!

— О, богове… — Командир Самюъл Ваймс закри очите си с ръце.

— Извинете, ваша светлост? — приведе се анкх-морпорският консул на Злобения. — Зле ли ви е, ваша светлост?

— Как ти беше името, младежо? — изпъшка Ваймс. — Извинявай, но пътувах две седмици и почти не съм мигнал, а цял ден ме представят на хора с трудни имена. Това е вредно за мозъка.

— Кларънс, ваша светлост. Кларънс Чини.

— Чини? — повтори Ваймс, а Кларънс прочете всичко в изражението му.

— Опасявам се да, сър.

— Биваше ли те с юмруците в училище?

— Не, ваша светлост, но никой не можеше да ме надвие на сто метра спринт.

Командирът се разсмя.

— Е, Кларънс, всеки национален химн, който почва с „Нащрек!“, води до проблеми. Това не ти ли го казаха в канцеларията на патриция?

— Ъ-ъ… не, ваша светлост.

— Е, ще го откриеш сам. Продължавай, тогава.

— Да, сър. — Кларънс прочисти гърло. — Националният химн на Борогравия — за втори път обяви той.

— Ъ-ъ… — обади се Ваймс. — Това последното?…

— Това е буквален превод, ваша светлост — нервно отвърна Кларънс. — Означава нещо като „чудесна възможност“ или „бляскава награда“, ваша светлост.

— Когато сме насаме, Кларънс, „сър“ е достатъчно. „Ваша светлост“ е само за да впечатлим местните. — Ваймс се отпусна тежко в неудобния си стол, подпрял с ръка брадичка. След миг трепна.

— Четири хиляди и двеста километра — промърмори и смени позата си. — А на метла е зверски студ, колкото и ниско да лети. Пък после на баржата, а след това с файтона… — Отново потръпна. — Прочетох доклада ти. Мислиш ли, че е възможно цяла една нация да бъде луда?

Кларънс преглътна. Бяха му казали, че разговаря с втория по власт мъж в Анкх-Морпорк, макар че самият властник се държеше сякаш това не му е известно. Насред хладната стая на кулата бюрото му бе разтурено; до вчера бе принадлежало на старшия разсилен на некския гарнизон. Бумаги бяха накамарени по изподраната му повърхност и на купчини зад стола на Ваймс.