Тери Пратчет - Шапка от небето

— Така ли? А какво щеше да правиш, ако бях загубила?

— Всичко по силите ми — отговори спокойно Баба. — Както правя всеки път.

— Щеше ли да ме убиеш, ако пак бях станала роилника?

Чинийката с чая не трепна в ръката на старата вещица. Тя се вглеждаше замислено в нея.

— Щях да те пощадя, стига да можеше — заключи тя. — Но не ми се наложи, нали така? Нямаше по-добро място от Изпитанията. Повярвай ми, вещиците могат да действат задружно, ако се наложи. По-трудно е, отколкото да подкарваш стадо котки дори, но може да се направи.

— Само че на мен все ми се струва, че ние… обърнахме всичко на малко шоу — отбеляза Тифани.

— Нищо подобно. Направихме го на голямо шоу! — възрази с доста удовлетворение Баба Вихронрав. — Гръм и мълния, бели коне и невероятни подвизи! Добро представление като за пени, какво ще кажеш? А с времето ще разбереш, момичето ми, че по малко шоу тук-там хич не се отразява зле на репутацията ти. А и чини ми се, г-ца Здравомислова вече го е разбрала, сега като може едновременно да жонглира с пет топки и да си вдига шапката! Слушай ме какво ти казвам, няма да сгрешиш!

Тя отпи изискано от чая в чинийката и после кимна накъм вехтата шапка на масата:

— Твойта баба, тя шапка носеше ли?

— Какво? А… обикновено не — отговори Тифани, все още мислейки си за голямото шоу. — Ако времето съвсем се развалеше, тя си връзваше като забрадка някой стар чувал. Тя казваше, че шапките все ти хвърчат по вятъра и иди ги гони през баира.

— Значи си е направила шапка от небето — заключи Баба Вихронрав. — А палто носеше ли?

— Ха, овчарите казват, че видиш ли Баба Болежкова с палто, значи ще е такава буря, че ще издуха и канари! — каза гордо Тифани.

— Значи тя и от вятъра си е направила палто — рече Баба Вихронрав. — Умение си е това, да. Дъждът не вали върху вещица, когато тя не го иска, обаче аз лично предпочитам да си се намокря и да съм благодарна.

— Благодарна за какво? — не разбра Тифани.

— Че после ще изсъхна — отговори Баба Вихронрав и остави чашата с чинийката на масата. — Ти, чедо, си дошла тук да научиш, кое е истина, а кое не е, но малко неща мога да те науча аз, дето ти вече да не ги знаеш. Просто още не знаеш, че ги знаеш. И още цял живот ще има да учиш това, дето ти е в костите. Ей това е истината.

Тя погледна изпълненото с надежда лице на Тифани и въздъхна:

— Е, тогава да излезем и ще ти дам урок номер едно. То друг урок няма. И няма нужда да го пишеш в някаква книга с очи отгоре.

Тя я заведе до кладенеца в задния си двор и намери на земята някаква пръчка.

— Ето, виж, вълшебна пръчка — каза тя и от пръчката изригна зелен пламък, от което Тифани се стресна и подскочи. — А сега опитай ти.

На Тифани нищо не й се получи, колкото и да тръскаше пръчката.

— И няма как да стане — обясни Баба. — То си е просто пръчка. Е, може и да съм накарала огъня да излезе от нея, а може да съм направила така, че ти да си мислиш , че е излязъл огън. Ама все тая. Едно ще ти кажа, аз бях това, а не пръчката. Ти си оправи ума и пръчката ще ти стане жезъл, небето ще ти е шапка, а всяка локва ще е вълшебната ти… вълшебното ти… ъ, как им се викаше на онея натруфените чаши?

— Ъ… потири — сети се Тифани.

— А така. Вълшебен потир. Не са важни вещите. Хората са всичко. — Баба Вихронрав изгледа накриво Тифани. — А аз мога да те науча как да търчиш през баирите със заека, как да летиш над тях с ястреба. Мога да те науча на тайните на пчелите. Мога да те науча на всичко това и на още много друго, ако само направиш едно нещо за мен още тук и сега. Нещо много лесно, съвсем простичко.

Тифани кимна с широко отворени очи.

— Е, тогава значи нали разбираш, че всичко дето блести, са само дрънкулки и играчки, а играчките само те отбиват от пътя?

— Да!

— Тогава, момиче, вземи това блещукащо конче, дето го носиш на врата си и го хвърли в кладенеца.

Послушна, наполовина хипнотизирана от гласа й, Тифани посегна зад врата си и откачи огърлицата.

Парчетата на сребърния кон заблестяха на слънцето, в ръката й точно над водата.

Тя ги зяпна, като че ги виждаше за пръв път и тогава…

„Тя изпитва хората“, помисли си Тифани. „Постоянно.“

— Е? — подкани я старата вещица.

— Не — реши Тифани. — Не мога.

— Не можеш или не искаш? — попита я рязко Баба.

— Не мога — отвърна Тифани и вирна брадичка. — И не искам!

Тя отдръпна ръката си и пак си закачи огърлицата гледайки непокорно Баба Вихронрав…

Вещицата се усмихна.

— Браво — рече й тихо тя. — Не знаеш ли кога да постъпиш по човешки, значи не знаеш и кога да си вещица. А ако много те е страх да не се отбиеш от пътя си, до никъде няма да стигнеш. Ще ми дадеш ли да го погледна, моля?