Тери Пратчет - Шапка от небето

Беше само на петнадесет мили полет с метла. А понеже Тифани все още не обичаше да лети с метла, г-ца Здравомислова я закара.

Беше невидимата част на г-ца Здравомислова. Тифани само си лежеше плътно на дръжката и стискаше с ръце, крака, колене, а ако можеше и с уши. Носеше си и книжен плик за повръщане, защото никой не обича да му падне от небето анонимно повръщано. Носеше и голяма торба, която придържаше много грижливо.

Не си отвори очите, докато не заглъхна фученето и на слух не усети, че е съвсем близо до земята. И наистина, г-ца Здравомислова беше много любезна. Когато тя накрая падна, защото краката й се бяха схванали, метлата беше докарана точно над един особено дебел мек мъх.

— Благодаря — каза Тифани докато ставаше, защото винаги си заслужава да си учтива, като си имаш работа с невидими хора.

Тя беше с нова рокля. Зелена като предишната. Сложният, изплетен от услуги и задължения свят, в който живееше и се подвизаваше г-ца Здравомислова, даде плод — два метра чудесен плат (за безпроблемното раждане на бебенцето на г-ца Бързакова) и няколко часа шев, и кройка (болният крак на г-жа Авджийска вече върви на оправяне, благодаря много). Черната тя я беше върнала. Когато остарея ще нося Полунощ 31 31 „Когато остарея ще нося полунощ“ — това е парафраза на началния стих на известното стихотворение на Джени Джоузеф „Предупреждение“, започващо с думите: Когато остарея, ще нося дрехи в пурпурно./ И шапка във червено, която не отива. — Б.пр. , реши тя. Засега обаче, стига ми толкова чернота.

Тя огледа поляната на склона, от три страни обкръжена от дъбове и чинари, но отдолу се отваряше прекрасна гледка към разположените по-надолу земи. От чинарите се сипеха хвърчилки и се виеха лениво над няколкото лехи. Които не бяха оградени, нищо че наблизо пасяха няколко кози. Ако се зачудите, как така козите не опоскват градината, значи сте забравили, кой живее тук. Освен това имаше кладенец. И, разбира се, къщурка.

Г-жа Уховрътски определено щеше да има възражения срещу нея. Беше все едно излязла от приказките. Стените се облягаха една на друга, сламеният покрив се смъкваше надолу като калпава перука, а комините бяха вити като тирбушони. Ако смятате, че от къщичката от сладки твърде ще се надебелява, значи това ще е следващият по лошотия избор.

Дълбоко в гората в една къщурка живееше Злата Стара Вещица…

А това беше къщурка от по-гадния вид приказки.

Кошерите на Баба Вихронрав бяха скътани от едната страна на къщурката. Някои бяха от старите сламени, повечето бяха надве-натри сковани дъсчени. Всичките пчели се бяха разхвърчали като за последно, нищо че лятото вече отминаваше.

Тифани отиде да ги разгледа и пчелите заизригваха от кошерите в плътен черен поток. Стекоха се към Тифани, сляха се в колона и…

Тя се засмя. Те бяха образували фигурата на вещица, хиляди пчели увиснали във въздуха. Тя вдигна дясната си ръка. Повдигайки нивото на жуженето, пчелната вещица също вдигна ръка. Тифани се завъртя. Фигурата също. Пчелите старателно повтаряха всяко потрепване на роклята й, като тези от края зажужаха отчаяно, защото трябваше да летят най-бързо.

Тя грижливо остави торбата си на земята и протегна ръка към пчелите. Крилцата им пак се разбучаха, за момент те се пръснаха и пак се построиха малко по-нататък, но този път ръката на фигурата беше протегната към Тифани. Пчелата образуваща върха на показалеца й зависна точно пред пръста на Тифани.

— Ще танцуваме ли? — покани ги Тифани.

И посред поляната изпълнена от въртящи се хвърчилки, тя завъртя рояка в танц. Пчелите я следваха доста добре, с жужащи пръсти плътно до нейните, обръщаха се, когато тя се обръщаше, макар че винаги по няколко пчели изоставаха и отчаяно догонваха фигурата.

По едно време роякът вдигна две ръце и се завъртя на другата страна, а пчелите от „полата“ се завихриха в шеметни дипли. Роякът се учеше.

Тифани се разсмя и направи същото. Рояк и момиче се завихриха посред поляната.

Тя беше толкова щастлива, че даже се чудеше, дали някога досега е изпитвала такова щастие. Златната светлина, сипещите се хвърчилки, танцуващите пчели… всичко се беше сляло в едно. Това беше обратното на мрачната пустиня. Тук светлината беше навсякъде и я изпълваше отвътре. Тя се чувстваше, където си е, но все пак виждаше себе си отгоре, валсираща с жужащата сянка, проблясваща в златисто, когато слънцето се отразеше от пчелите. Заради моменти като този си струваше да се премине през какво ли не.