Тери Пратчет - Шапка от небето

Тя си го записа в дневника, който беше станал доста по-дебел, с всичките му изсушени билки, белязки и странични бележки. Врани го бяха кълвали, мълния го беше удряла, чай го беше оливал. И си нямаше око. Едно око щеше да бъде извадено още на Ден Първи. Това беше дневникът на една истинска вещица.

Тифани беше престанала да носи шапката, освен на публични места, защото тя постоянно се огъваше от ниски врати, а покривът на стаята й направо я смачкваше. Днес обаче си я беше сложила, от време на време хващайки я, когато някой порив на вятъра се опитваше да я отнесе.

Стигна до мястото, където четири ръждясали железни колелета наполовина се бяха заровили в торфа, а по средата се подаваше тумбестото кюмбе. То беше удобно за сядане.

И край Тифани настана тишина, жива тишина, в която овцете играеха с агънцата си, а светът се въртеше ли въртеше.

Защо да си тръгва? За да се върне пак тук. Така че да може да види мястото откъдето е тръгнала с други очи и в нови разцветки. А и хората виждаха нея по нов начин. Да се върнеш откъдето си започнала, не е същото като никога да не си заминавала.

Думите преминаваха през ума и, докато Тифани гледаше овцете и се изпълваше с дълбоко щастие — заради новите агнета, заради живота, заради всичко. Пред щастието веселието е като локва пред океана. Беше чувство, което душата просто не можеше да побере. И то излезе като смях.

— Аз се върнах! — викна тя на хълмовете. — И съм по-добра отколкото като заминавах!

И тогава тя си свали нашарената на звезди шапка. Не беше лоша шапка, като за показ, макар че с тези звезди приличаше малко на играчка. Но тя никога не е била нейната шапка. Нито можеше да бъде. Единствената шапка, която си заслужаваше да се носи, беше тази, която сама си си направила, а не някоя, която си си купила или са ти я подарили. Твоя собствена шапка за твоята си глава. Твоето собствено бъдеще, а не нечие чуждо.

Тя метна шапката на звезди колкото можа по-нависоко. Вятърът бързо я поде. За миг тя се заклатушка, след което един порив я издигна, завихри я и я запреобръща, и я отнесе далече-далече над ридовете, където тя изчезна завинаги.

И тогава Тифани си направи шапка от небето, и седна на старото тумбесто кюмбе заслушана как вятърът духа някъде покрай хоризонта, докато слънцето залязва.

Когато сенките се удължиха, множество дребни фигурки се измъкнаха от близката могила и дойдоха на свещеното място да гледат заедно с нея.

Слънцето залезе, една всекидневна магия и настъпи топла нощ.

Шапката се изпълни със звезди…

Учението за сигнатурите, споменато в глава 3, в действителност съществува и в нашия свят, макар че е познато по-добре на историците, отколкото на лекарите. Стотици, че може би и хиляди години наред, хората са вярвали, че Бог, който разбира се е сътворил всичко, е „белязал“ всички неща така, че да показва на човешкия род, за какво може да се използват. Например, енчецът е жълт и, „следователно“, ще да е добър против жълтеница (и покрай всичкото гадаене на сляпо, понякога болните вземат, че оздравяват).

По невероятно съвпадение, Конят изписан на Варовитище изумително наподобява Ъфингтънския Бял Кон, който в този свят е издълбан на ридовете до село Ъфингтън в югозападен Оксфордшир. Той е 112 метра на дължина, няколко хиляди години на възраст и е издълбан на склона така, че може да се види целият наведнъж само от въздуха. Което предполага, че:

а) е изработен, за да го съзерцават боговете; или…

б) летенето е било изобретено много по-рано, отколкото си мислим ние; или…

в) някога хората са били много, ама много по-високи: или…

Ах, да, и на нашия свят също е имало Изпитания за вещици. Изобщо не са били празник.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/25457

Последна корекция: 1 септември 2012 в 08:42

Името Мак Фийгъл съгласно „Фолклорът на Света на Диска“ е развалено произношение на „Мак Фингал“, буквално „синовете на Фингал“. Фингал, или по-правилно Фион мак Кумал, е най-известният древен ирландски герой, предводител на дружина „фении“, които в древна Ирландия са били странстващи воини, в чието общество се е влизало само след изключително тежки изпитания по бойно майсторство. — Б.пр.

Багрилна вайда или багрилна сърпица (Isatis tinctoria) — растение, от което се произвежда синя боя, с която древните келти са си рисували телата преди бой. Римляните са наричали келтите от съвременна Шотландия „Пикти“, което буквално значи „изрисувани“, поради употребата на въпросната вайда. — Б.пр.