Джоузефин Анджелини - Любов под гибелна звезда

Лукас беше във фоайето на хотела. Хелън не видя лицето му, но пък и не й беше нужно. Дори и само да го беше зърнала, докато изчезваше зад някой ъгъл на половин миля от нея, пак щеше да го познае. Тя извърна лице, знаейки, че не може да го погледне, иначе щеше да изгуби концентрация и да позволи на маската си да се смъкне. Докато бързаше нагоре по стълбите заедно с майка си, едновременно се надяваше и се опасяваше, че той ще извика името й, но, разбира се, той не го стори.

Обратно в стаята, Хелън грабна малкото си вещи и ги отнесе до вратата в антрето, като криеше просълзените си очи и зачервения си нос възможно най-добре от майка си. Опита се да пусне тъмната коса на непознатата да падне и да закрие лицето й, но за нещастие това момиче имаше малки плитчици. Докато майка й проверяваше стаята за последно, преди да тръгнат към кея, Хелън избухна в странен, неуместен смях, внезапно спомнила си последния път, когато се беше возила на ферибота. Беше в деня, когато Клеър за първи път й разказа за новото семейство, нанесло се в голямата къща в Сконсет. Клеър беше сигурна, че ще има по някое момче мечта, което да се влюби във всяка от тях, а Хелън пък бе убедена, че Клеър се държи нелепо. Толкова убедена, че беше сменила темата и беше започнала да се чуди на глас дали да си отреже косата.

— Е, Клеър беше абсолютно права — промърмори Хелън на себе си, като се засмя през сълзи. — Наистина ми е гадно да нося плитчици.

С все още пресекващ дъх след почти безумния смях, Хелън отвори рязко вратата на хотелската стая, за да излезе, и се сблъска с Лукас. За частица от секундата той забеляза сълзите на Хелън и шокираното лице на непознатата жена до нея. Лукас грабна Хелън за ръката и я издърпа от жената, като се изпречи между тях.

— Какво си й направила? — обърна се той заплашително към Дафна.

— А ти пък кой си? — попита Дафна с провлачен южняшки акцент. Лукас отправи към жената объркан поглед, а после погледна обратно към Хелън.

— Хелън, коя е тази жена? — попита той.

— Влизай вътре — каза Дафна, зарязвайки фалшивия акцент. — Хайде, Хелън. Разкрити сме. Той вижда истинското ти лице.

— Но как? — попита Хелън, като погледна надолу към ръцете, които не бяха нейни, към тялото, което не й принадлежеше, и последва Лукас обратно в стаята.

— Защото те обича. — Дафна затвори вратата зад тях. — Поясът на Афродита не може да скрие лицето от влюбения, може само да го разкрие. За него никога няма да бъдеш друга, различна от самата себе си, защото той те обича точно каквато си.

Дафна разтри раздразнено слепоочията си при това ново и дразнещо развитие на нещата. Обърна се към Лукас и заряза маскировката си. Той ахна.

— Ти си всичките онези жени — каза Лукас, когато си спомни какво бе видяла Касандра. — Хелън, това е жената, която те нападна, това не е истинското й лице…

— Знам. Дори знам, че точно тя е наранила Кейт в уличката — каза Хелън, като преглътна мъчително. — Мислех си, че съм аз — че аз съм поразила Кейт с електрошок, без да искам.

— Хелън, ти не си виновна — каза Дафна: звучеше почти раздразнено при тази мисъл.

— Опитвала се е да ме похити, за да ме отведе от семейството ти, преди да откриете коя съм в действителност — продължи Хелън, без да обръща внимание на Дафна. — Знаела е, че не бих й се доверила, и че буквално ще трябва да ме върже, за да ме накара да я изслушам. Така че направи точно това. Но това е истинската ми майка, а това е истинското й лице, Лукас. Това е нашето лице.

— Не е възможно — каза Лукас, като премести поглед от Хелън към Дафна и обратно. — Никой Потомък няма толкова близка прилика с друг.

— Носителките на Пояса на Афродита винаги приличат на първата Потомка, която го е притежавала — каза Дафна.

— Елена от Троя — каза Лукас тихо.

Хелън кимна, после поясни, без да поглежда майка си:

— Афродита и Елена са били полусестри и са се обичали много. Когато започнала обсадата на Троя, Афродита дала на Елена този пояс, за да я предпази. Оттогава той се предава от майка на дъщеря, заедно с лицето.

— Лицето? — попита Лукас.

— Заради което потеглили хиляда кораба — каза Дафна, повтаряйки автоматично титлата. — Това е нашето проклятие.

— Елена от Троя е принадлежала към Династията на Атрей — каза Лукас, като се отпусна тежко в един стол с права облегалка, който красеше антрето. — Значи Палас беше прав. Ти си Дафна Атрей.

— Предполагам, че Палас трябваше най-после да излезе прав за нещо — изсъска Дафна, а после се възпря и смекчи тона. — Знам, че е твой чичо, но имаме сложно минало. Баща ти беше различен. Беше много мил към мен, или поне се опитваше да бъде. Фуриите превръщат милото държание в много относително понятие.