Джеймс Кори: Пътят на дракона

— Онзи ден трябва наистина да е бил забележителен. Стигнахте ли до консенсус? Гостите ви споделяха ли еднакво или приблизително еднакво мнение по въпроса?

— Не бих казал, не. Но по някои точки постигнахме съгласие. Епичното фентъзи е свързано с носталгията. Сякаш сме склонни да се връщаме мислено назад към една златна епоха, при това много често с чувство на загуба. Говорихме много за Толкин. Кажи-речи всичко след „Властелинът на пръстените“ или имитира „Властелинът на пръстените“, или е написано като опозиция на „Властелинът на пръстените“. От друга страна, при този жанр има особена връзка между сюжета и природата, важен е и въпросът дали светът по принцип е добронамерен, или обратното. Ала най-важното, което почерпих от онази среща, бе, че епичното фентъзи — макар че това май важи за цялата литература, — че епичното фентъзи е разговор. Без Толкин нямаше да има Тери Брукс, но нямаше да има и Стивън Доналдсън. Без Доналдсън и възхода на антигероя във фентъзито вероятно нямаше да я има „Песен за огън и лед“. В известен смисъл това ми даде разрешение.

— Разрешение за какво?

— Разрешение да реагирам може би. Разрешение да бъда част от едно голямо литературно семейство, вместо да се правя на отшелник. Звучи малко претенциозно, нали? Нека го кажем така тогава — даде ми разрешение да взема нещата, които харесвам най-много, и да ги използвам. Аз например съм луд фен на средновековното банкиране. Има една книга — „Парите на Медичите“ от Тим Паркс, — чел съм я пет-шест пъти. Темата страшно ми харесва и реших да я използвам. Също книгите на Дороти Данет от цикъла за Дома на Николо и книгите на Джордж от поредицата „Песен за огън и лед“, както и всички приключенски истории, с които съм израснал. Онзи разговор за нещата, които обединяват жанра, някак ми позволи да се отпусна и да им отдам почит, като ги използвам. Опитах се да си спомня какво беше чувството, когато четях Дейвид Едингс на четиринайсет, и да измисля как да направя така, че да предизвикам същите чувства у себе си на четирийсет. Не знам дали звучи смислено.

— Споменахте, че да се пишат романи е различно от това да се пишат разкази. Писали сте много разкази. По какво се различават те от по-дългата проза?

— Ами, разказите са някак по-чудати от романите. И има много видове. Има разкази, които са истински фойерверк в трийсет страници, но биха лежали като умряла риба, ако ги разтеглиш в триста. Бих казал, че моите разкази са по-скоро експериментални, от онези, на които е трудно да лепнеш етикет и да ги категоризираш, а в романите използвам онова, което съм научил от писането на разкази.

— Доколкото разбрах, имате богат опит с писателските уъркшопове. През 1998-ма сте участвали при Кларион Уест. Често участвате и в уъркшопа Рио Хондо в Таос. Близо десетилетие сте били член на група за литературна критика в Ню Мексико. Как смятате, полезни ли са за писателя този вид занимания?

— Въпреки многото време, което съм им отделил, и немалкото ползи, които съм извлякъл от тях, все още се отнасям към уъркшоповете с известно подозрение. Ако попаднеш на добър, опитът е безценен. За мен е отвъд всяко съмнение, че участието ми в споменатите от вас писателски работилници ме е направило по-добър автор. Но има и други, за които вие не споменахте. В колежа посещавах семинари по творческо писане, които не ми бяха от особена полза. Бил съм и в две групи, които, струва ми се, нанесоха повече вреда, отколкото да донесат полза. Дали един уъркшоп ще е добър, или не, зависи от хората в него. Качествените хора са нещо страхотно. Не толкова качествените вероятно не са чак толкова страхотни, нали?

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6893

Издание:

Даниел Ейбрахам. Пътят на дракона

Американска. Първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 31

ИК „Бард“, София, 2012

ISBN: 978-954-655-345-4