Джеймс Кори - Пътят на дракона

— Сър Палиако. Една дума, моля.

Къртин Исандриан и Алан Клин го наближиха. Приличаха на подпорки за книги в библиотеката на обречените. Гедер се усмихна. Къртин Исандриан му подаде ръка.

— Тук съм да ви благодаря, сър. Имам голям дълг към вас.

— Така ли? — попита Гедер, като остави ръката на Исандриан да виси във въздуха помежду им.

— Ако не бяхте вие, още щях да съм в съюз с таен предател и изменник — каза Исандриан. — Фелдин Маас ми беше приятел и аз допуснах приятелството ни да ме заслепи за истинската му природа. Днешният ден беше ужасен за мен, но беше и необходим. Благодаря ви за това.

Гедер съжали, че Басрахип не е с него, за да разбере със сигурност дали Исандриан е това, за което се представя. Нищо, друг път. Щяха да минат години, докато двамата, с помощта на Праведния слуга, надушат всички малки и големи тайни в кралския двор. Малко великодушие нямаше да навреди. Гедер стисна ръката на Исандриан.

— Вие сте добър човек, Гедер Палиако — каза Исандриан, без да вика, а само толкова силно, колкото Гедер да чуе думите му през врявата. — Антеа има късмет с вас.

— Благодаря, лорд Исандриан — отвърна Палиако, като го наблюдаваше внимателно. — Нужна е сила да признаеш, че си бил подведен. Имате уважението ми за това.

Исандриан отстъпи крачка назад и мястото му зае Алан Клин, протегнал на свой ред ръка. Гедер се ухили, стисна ръката му и го придърпа към себе си.

— Сър Клин! — каза ухилено. — Толкова време мина.

— Така е. Наистина.

— Помните ли онази нощ преди Ванаи, когато се напих и изгорих есето, което поискахте да ви покажа?

— Да. Да, помня я — каза Клин със смях, сякаш споменът беше приятен и весел.

Гедер също се засмя, а после млъкна рязко и го погледна в очите.

— Аз също я помня.

Пусна ръката на Клин и се отдалечи. Имаше чувството, че земята се надига да посрещне гостоприемно стъпките му.

Навън небето беше синьо, въздухът хапеше с поривите на мразовит зимен вятър. Баща му стоеше до стъпалата към площадчето с каретите и зяпаше сборището от коне, колелета и лакирано дърво. Държеше лула, но не личеше в чашката й да гори огън.

— Е, стигна ли политическият процес до логичния си край? — попита Лерер.

— Ти не гледа ли?

— Твърде стар съм за кървави спортове. Ако нещо такова трябва да се направи, направи го, но не го превръщай в театрално представление.

— Но кралят трябва да даде пример, нали? За назидание. За да не се бърка повече Астерилхолд в нашите работи — каза Гедер. Стана му неприятно, че баща му не е видял как умира Маас. — Те са искали да убият принц Астер.

— Може би — каза Лерер. — И въпреки това… Нямам търпение да се прибера у дома и да измия от себе си вонята на Камнипол. Твърде дълго се задържахме далеч от Сламенкърш.

„За да разберем свободата на човечеството, първо трябва да проумеем естеството на неговото робство. Корените на всички раси — дори на първокръвните — се крият в далечното минало, когато светът се е управлявал от драконите, и краят на това владичество по необходимост бележи началото на самостоятелната човешка история. Не ще е преувеличено да кажем, че последният дъх на последния дракон е бил първият миг на човешката ера с цялото й разнообразие. Но като всяка свобода, и тази е била ограничена и определена от своето минало. Познанията ни за Драконовата империя са в най-добрия случай недостатъчни, но по мое мнение откриването на пещерните дворци под Такинпал ни дава най-точна представа за периода, който реших да нарека «ерата на оформянето».“

Гедер прелисти напред, препрочиташе страници, които беше превел преди време. Старата хартия беше пожълтяла и крехка. Неприятно му беше да я прелиства, страх го беше, че страниците ще се разпаднат на прах под пръстите му, но беше важно да се приближи в най-голяма степен до оригиналния текст. Струваше му се, че трябва да има нещо — някоя дума или фраза с повече от едно възможни значения, — което да сочи към съществуването и историята на богинята.

Вратата на дневната се отвори и влезе Басрахип. Още носеше расото си от планинския храм, но и ботуши с кожена подметка, които бяха по-подходящи за калдъръмените улици на Камнипол. Сред богатите червени завеси и меките тапицирани кресла в градската къща на Палиако свещеникът изглеждаше странно и не на мястото си. Като пустинен трън в букет от рози. Усмихна се на Гедер и се поклони.

— Пак ли беше на разходка? — попита Гедер.

— Чувал бях истории за големите градове на света, ала никога не съм си представял нещо толкова величествено и толкова потънало в развала — каза свещеникът. — Дете на не повече от седем лета се опита да ме излъже. И без никаква причина при това.