Джеймс Кори - Пътят на дракона

— Бих предпочела да поставя началото й тук — каза Ситрин. — Обмислихте ли моето предложение?

Парин Кларк я стрелна с празен поглед. После кимна с известно смущение.

— За това, да. Не. Ще назначим свой служител, който да ръководи клона, докато организираме закриването му. Невъзможно е да ви оставим на сегашния ви пост.

— Точно това се надявах да каже — изкиска се Маркъс. — Това прави ли ме лош човек?

Ситрин не му обърна внимание. Изправи гръб и погледна ревизора право в очите.

— Пропускате нещо, сър. Има една стара счетоводна книга от Ванаи, която не представих на вниманието ви, защото не касае директно настоящата ревизия.

Парин Кларк премести стола си, за да гледа право към нея, и скръсти ръце на гърдите си.

— Във въпросната книга е вписан статутът ми като повереница на банката — продължи Ситрин. — Вписани са също точната ми възраст и датата, след която мога да подписвам законово обвързващи договори. Става въпрос за идното лято.

— Не виждам как това…

Ситрин обхвана с жест счетоводните книги, куповете с документи и свитъците пергамент, целия механизъм на банката.

— Всички тези договори са незаконни — каза тя. — Нямам законово право да сключвам каквито и да било сделки и споразумения. Има още десет месеца до пълнолетието ми.

Лицето на Парин Кларк беше същата любезно усмихната маска, която Ситрин помнеше от първата им среща. Е, изглеждаше като че ли мъничко по-блед сякаш, но за това Ситрин може и да грешеше. Самата тя преглътна, за да отпусне възела в гърлото си.

— Ако информацията в тази книга стане публично достояние — продължи тя, — банката ще трябва да отправи официална молба до губернатора с искане или той да гарантира лично плащанията по сделките с пари от градския бюджет, или да изиска по съдебен път раздадените суми във вид на кредити. Срещала съм се с губернатора и не ми се вярва, че ще го убедите да вземе пари от своите съграждани, за да ги върне на една банка, която бърза да напусне подопечния му град.

— И въпросната книга се намира къде? — попита Парин Кларк.

— В малък сейф, кутия, депозирана при губернатора на мое име в качеството ми на частно лице и отделно от банката. Ключът за кутията е оставен за отговорно пазене при човек, който няма интерес банката да развие успешна дейност в Порте Олива. Ако му кажа какво отключва въпросният ключ, спокойно можете да използвате тази документация за подпалки.

— Блъфирате. Ако това излезе на бял свят, ще ви обвинят във фалшификаторство и кражба. В измама. Ще прекарате остатъка от живота си в затвора, а ние ще изгубим малко пари, и толкова.

— Аз мога да я измъкна оттук — каза Маркъс. — Няма да е трудно, защото половината краличина гвардия ще е заета да ви се смее. Преди зимата да преполови, ще съм я извел от Биранкор и двамата ще си живеем в някоя хубава къща.

— Ние сме Медеанската банка — каза Парин Кларк. — Не можете да ни надбягате.

— Аз съм Маркъс Уестер. Убивал съм крале и не ме бива в блъфирането. Посмей да я заплашиш още веднъж и…

— Стига, престанете и двамата — каза Ситрин. — Ето какво предлагам. Запазете клона в сегашния му вид, но назначете нотариус от холдинговото дружество. Уж за да помогнете на клона поради разширяване на дейността. Аз ще съм лицето и гласът, но нотариусът ще надзирава всички договори и сделки.

— А ако откажа?

Искаше й се да пийне нещо. Искаше топло легло и мъжка прегръдка. Искаше някой да й каже, че постъпва правилно.

— Ще срина този клон със земята — каза тя.

Светът се люшна на върха на игла. Ревизорът затвори очи и се облегна назад в стола си. „Добре де — помисли си Ситрин. — Животът на беглец не е толкова лош, както разбрах от личен опит миналата зима. Този път поне ще мога да нося собствените си дрехи.“

Парин Кларк отвори очи.

— Нищо няма да подписвате — каза намръщено. — Всички договори ще се подписват само и единствено от нотариуса. Пак той ще присъства на всички преговори. Ако отмени някое ваше решение, приемате, без да спорите. Холдинговото дружество си запазва пълен контрол върху дейността на клона. Вие сте един фигурант и нищо повече.

— Ще го преживея — каза тя. Наум добави: „Докато не дойде моментът да го променя, ще го преживея.“

— И ще ми донесете книгата с данните за истинската ви възраст. Преди да съм напуснал града.

— Не — каза Маркъс. — Даде ли ви книгата, губи единствената си гаранция. Вие можете да се отметнете от думите си, а тя не би могла да направи нищо в своя защита.