Джеймс Кори - Пътят на дракона

Би трябвало да е уплашена до смърт. И точно това несъмнено целеше Кларк. Вместо това я завладя странно, необяснимо спокойствие. Той се отнасяше с нея пренебрежително. Подценяваше я. А това заличи и последните й скрупули. Този тип беше пълен задник, значи си заслужаваше наритването.

— Разбирам — каза тя. Усети колебанието му, сякаш бе доловил нещо в гласа й, нещо, което го е изненадало. Усмихна му се. — Какъв е въпросът?

— Какво не ми казвате? — попита той.

„Че ще те победя — помисли си Ситрин. — Че ще спечеля.“

— Готова съм да отговоря на всеки ваш конкретен въпрос, господин Кларк — каза Ситрин. — Но сам ще се убедите, че балансът по сметките ми е точен.

През цялата следваща седмица Ситрин живя в заточение: седеше в кафенето или се разхождаше по улиците през деня, а нощем спеше в една странноприемница недалеч от своята банка. Ревизорът я викаше при себе си ежедневно със списък от въпроси, които се нуждаели от разясняване — защо процентът на лихвата бил записан в този и този договор, но не и в другите; защо тази и тази сума е била извадена от банковите резерви и кога ще бъде върната; защо този и този кредит е бил одобрен, а друг е бил отхвърлен въпреки по-добрите гаранции. Ситрин седеше в стаята си — в своята стая, по дяволите — и търпеливо понасяше разпитите. Отговаряше с готовност на всеки въпрос и след няколко дни срещите им се превърнаха в своеобразна игра на надцакване — Кларк се опитваше да я хване в издънка, а тя се забавляваше при вида на напразните му усилия. Ревизорът беше умен и си разбираше от работата. Дотолкова, че си спечели неохотното й уважение. Кларк се беше занимавал с тези неща от времето, когато тя още беше дете.

Но същото в крайна сметка важеше и за нея.

Корабите отплаваха за остров Нарин. Натоварени бяха с пресовано масло, вино, памучни платове и с мечтите и надеждите на търговските къщи в Порте Олива. Ала нито един не беше финансиран от местния клон на Медеанската банка, защото ревизията още не беше приключила. Е, догодина, може би.

Ситрин стоеше на дигата и гледаше как корабите отплават, превеждани на буксир през плитчините на залива, преди да разпънат платна като подранили цветя под ласката на пролетно слънце. Стоя мълчаливо, докато и последният кораб не се изгуби в сивата ивица между небето и океана, остана там и след това, загледана в безбрежната шир. Чайки крещяха и описваха широки кръгове в небето, крясъците им звучаха ту негодуващо, ту триумфално.

До нея капитан Уестер скръсти ръце и каза:

— Поредното посещение тази сутрин в кафенето. Твоята пивоварка и синът й.

— Какво им каза?

— Ярдем е говорил с тях. Казал им същото като на другите. Че ревизиите са нещо обичайно при откриването на нов клон и че трябва да съдействат на ревизора. Жената не останала доволна. Настояла да говори с теб. Ядосала се, когато Ярдем й казал, че ако двете стиковате версиите си, това само би затруднило ревизора. Накрая обвинила Ярдем, че той я обвинява в нещо.

— Съжалявам — каза Ситрин. — Ако можех, бих сложила край на всичко това.

— Знам.

Ситрин се уви по-плътно в наметалото си, обърна гръб на безграничното море и отправи взор към града. Към своя град. Не беше сигурна кога точно е станал неин.

— С малко късмет скоро ще се върнем към нормалната си дейност.

Той тръгна до нея. Ситрин не би могла да каже дали тя нагажда стъпките си към неговите, или той — към нейните.

— Все още имаш възможност да си тръгнеш — каза Уестер.

— Мога да взема ключето, а ти да си поискаш кутията от губернаторския дворец. Няма да е толкова лошо. Карс е хубав град. Дори да възникнат неприятности покрай споровете за наследството, там ще си на сигурно място. Никой никога не подлага Карс на обсада. Изчакай година, вземи си парите. После ще си свободна да правиш каквото поискаш.

— Не мога да го направя — каза Ситрин.

— Добър аргумент.

Слязоха по дългото варосано стълбище и продължиха покрай дигата към Соления квартал. Сигурно бяха минали покрай мястото, където Опал беше загубила живота си, но Ситрин не го позна, а и не попита. Малко куче с остра козина хукна подире им и заджафка, но бързо избяга, когато Маркъс се престори, че посяга да вземе камък от земята.

— Забелязвам, че вече не пиеш — каза той.

„Бих удавила малко дете за бутилка вино — помисли си Ситрин, — но рано или късно, при това без предупреждение, ще се наложи да кръстосам шпаги с господин ревизора.“

— Не ми липсва — каза тя.

— Напоследък почти не спиш.