Джеймс Кори - Пътят на дракона

През следващия час Маркъс изпи халбата си, изяде чиния печено свинско с тъмен сос, който беше толкова лют, че ти докарваше сълзи на очите, и слушаше разговора около масата. Барт постоянно подпитваше Ярдем за душите и съдбата, но Енен, Хлебарката и Ситрин дъвчеха по-прагматични теми — каква част от плащанията ще идват в офиса на банката и каква част в задната стаичка на кафенето, как да подсигурят най-добра охрана за човека, който пренася до офиса постъпилите в кафенето плащания, и дали да не подпишат договор за сътрудничество с краличината гвардия, така че стражите да се включат в насърчаването на нередовните платци. Разговор между загрижен собственик на банка и неговите служители. Ситрин говореше уверено, като човек с ясен поглед в собственото си бъдеще, и Маркъс й се възхищаваше за това.

Дрънчене на пръчка по тенекиена тенджера прекъсна разговорите.

— Представлението започва! — чу се гласът на Микел през врявата в пивницата. — Заповядайте на представлението! Представлението започва!

Маркъс остави няколко монети на масата, стана и подаде, полу на шега, ръка на Ситрин.

— Ще идем ли?

Тя прие ръката му с театрален поклон и каза:

— Нали за това дойдохме.

Маркъс я изведе на двора заедно с членовете на новия си отряд, за да гледат представлението на стария му отряд. Навън беше приятно хладно, публиката беше многобройна. Петдесет души, че и повече, а и още щяха да се спират на влизане или излизане от пивницата. Когато майстор Кит излезе на сцената с прибрана назад коса и меч на кръста, хората го посрещнаха с аплодисменти, сред тях и Маркъс. Миг по-късно на сцената излезе и Сандр. Чистеше си зъбите с тъп кинжал.

— Ти, Пинтин, вече от много години си мой заместник-командир — каза майстор Кит и издаде челюст напред в пародия на героично мъжкарство. — Следваше ме във времена на най-висока слава и в моменти на най-дълбоко отчаяние. А сега за пореден път хрътките на войната са отвързани и ние ще трябва да ги надбягаме. Армиите на мрачния Саракал ще нападнат града утре.

— Значи ще е най-добре да се изнесем още тази нощ — каза Сандр.

Публиката се разсмя.

— Вярно, не е наша работа да държим страна в една обречена битка. Градът със сигурност ще падне, а преди това лейди Данейлин, последна от рода си и най-нежната хубавица на Еласе, трябва да бъде изведена на безопасно място. Това е нашата задача, Пинтин. Нашият отряд ще побегне тази нощ заедно с благородната дама под своя опека.

— Да, ама имаме малък проблем с тая работа — каза Сандр с гласа на Пинтин. — Щото снощи наш’те хора се качили на градската стена да се състезават кой ще пикае най-надалече, а магистратът решил, че вали. И сега ’сички са в градския затвор.

Майстор Кит замръзна. Издадената му допреди миг челюст провисна комично.

— Какво?! — изпищя той.

Публиката отново се разсмя. Явно пиесата започваше да им харесва.

Маркъс се наведе към Ярдем Хейн и изсумтя:

— Изобщо не съм такъв. Всичките тия високопарни приказки и гълтане на корема. Не съм такъв.

— Ни най-малко, сър — отвърна Ярдем.

След два дни Ситрин седеше срещу него на масичка в кафенето. Лек дъждец ръмеше от другата страна на отворените врати и прозорци и почерняше плочника пред входа на Големия пазар. Зад Маркъс двама картадами си говореха за последните новини от Северобреж. Поредната война за наследството изглеждала неизбежна. Маркъс си каза, че това не го интересува, и в голяма степен беше точно така. Светът миришеше на кафе и дъжд.

— Ако имаме достатъчна ликвидност, тоест достатъчно свободни пари, мисля догодина да спонсорираме някой от корабите за остров Нарин — каза Ситрин.

Маркъс кимна.

— Идеята за флотилия няма да се наложи веднага. Особено в началото хората ще гледат на тази новост с подозрение. Ако постигне успех обаче, дори само за първите две години, трафикът през Порте Олива ще се увеличи значително. Това може да ни е от голяма полза, стига да сме си извоювали нужната позиция. Стига хората да ни знаят. Да ни имат доверие.

— Всичко това са предположения — каза Маркъс.

Ситрин преглътна. Беше отслабнала през последните седмици и светлата й доскоро кожа сега беше нездраво бледа. На Маркъс му се струваше необяснимо, че всички хора, които идваха да я молят за заем или да вложат парите си на депозит при нея, остават слепи за тревогата, която я яде отвътре. Ситрин не спеше достатъчно. Но пък и не се приспиваше с алкохол. За него това беше достатъчно доказателство за вътрешна сила.