Джеймс Кори - Пътят на дракона

Маркъс отиде при майстор Кит. Вместо поздрав кимна към жената.

— Нова?

— Да — отвърна старият актьор. — Имам надежди за нея.

— Имаше и за предишната.

— Така е. За тази са по-големи — каза майстор Кит. — Нарекла се е Чарлит Скорна и по мое мнение се справя чудесно на репетициите. Тази вечер ще разберем как се справя пред публика. Ако и утре е с нас, значи най-после съм попълнил трупата си.

— На колко е? На дванайсет?

— Имала синайска кръв, вляла се в семейството преди няколко поколения — отвърна майстор Кит. — Поне така казва. Вярва си, така че може и да е истина.

— Но ти не вярваш?

— Въздържам се от преценка.

Сякаш ги беше чула, новата актриса ги погледна, после бързо отклони очи. Сандр скочи от задния край на фургона и махна на Маркъс. Или страхът му беше понамалял, или беше много добър актьор. Маркъс му махна в отговор. Микел, кльощав както винаги, излезе от пивницата с кофа стърготини, Кари го следваше с метла.

— Говори се, че сте щели да заминавате.

— Това е една от възможностите — каза майстор Кит. — Играем тук вече кажи-речи цял театрален сезон. А според мен градовете рано или късно се пресищат. Изиграеш ли твърде много представления, хората започват да се отегчават. А не искам изкуството ни да изгуби от магията си. Обмислям дали да не заведа трупата в краличиния двор в Сара сюр мер.

— Преди зимата или след това?

— Ще знам повече, след като Чарлит излезе няколко вечери на сцената — отвърна майстор Кит. Но по-вероятно е да тръгнем преди началото на зимата. Когато корабите отплават за остров Нарин.

— Е, постъпи както сметнеш за редно, но лично аз ще съжалявам, когато си тръгнете.

— А ти? Оставаш тук в обозримото бъдеще, така ли? — попита майстор Кит.

Микел почна да разхвърля стърготините по плочника, за да попият влагата, Кари вървеше след него и ги смиташе с метлата. Странно занимание. Дворът съвсем скоро пак щеше да се разкаля от пикня и дъжд.

— За мен обозримото бъдеще е само броени дни напред — каза Маркъс. — Най-много седмици.

— Ще се радвам, ако тръгнеш с нас — подхвърли майстор Кит.

— Ярдем и Ситрин също. Мисля, че на всички ни липсва охранителната дейност, мъничко поне. Такава роля не бяхме играли и едва ли ще играем пак някога.

— Майстор Кит? — извика Сандр иззад фургона. — Един от мечовете липсва.

— Не е ли прибран с бандитския костюм на Смит?

— Не, няма го.

Майстор Кит въздъхна, а Маркъс го плесна по рамото и го остави да си гледа работата.

Пламъчетата на лампите и огънят в огнището стопляха пивницата. Уханието на печено свинско и бира се бореше за надмощие с не толкова приятната миризма на много хора, струпани на едно място. Маркъс си проби път през навалицата, като държеше ръка на кесията с парите си. При толкова много клиенти и щедро лееща се бира искрено би се изненадал, ако в пивницата няма поне двама джебчии, решили да си пробват късмета. Най-напред видя Ярдем, седнал на маса в дъното, после Енен и Хлебарката, Ситрин и… Барт. Да, така му беше името. Първородните бяха Корисен Моут и Барт, Корисен Моут беше онзи с разваления преден зъб. Безкрайно доволен от себе си, Маркъс седна при тях.

Ситрин вдигна въпросително вежди.

— Готово — каза Маркъс. — Ами ти? Как минаха нещата при губернатора?

— Добре — отвърна Ситрин. — Платих таксата и оставих кутията.

— Разписката?

— Изгорих я — каза Ситрин. — Няма да остане следа. Докато губернаторът не отстъпи пред любопитството си и не насили ключалката. Така или иначе, по-готови от това няма да станем.

Слуга притича, сложи халба бира пред Маркъс и посегна да вземе тази на Ситрин. Тя го спря с жест, той кимна и се отдалечи към другите маси.

— Какви са шансовете долните инстинкти на губернатора да го надвият? — попита Маркъс, макар че друг въпрос не му даваше мира. „Колко изпи?“ Но пък ако бе имало опасност да прекали с пиенето, Ярдем би я спрял. Може би вече го беше направил.

— Животът е пълен с рискове — каза тя, докато Хлебарката, седнал до нея, отпиваше от своята халба.

— Ярдем тъкмо ни разправяше за формата на човешките души — каза Барт. — Ти знаеше ли, че душата ти е кръгла?

Маркъс стрелна Ярдем с раздразнение. Тралгунът му отвърна с едва доловимо трепване на ухото. По-многословно извинение от това явно нямаше да получи.

— Не го слушай, Барт. Той е религиозен. Поболява се от притеснение всеки път, когато нещата потръгнат.

— Не бях забелязал, че са потръгнали, сър — каза сухо Ярдем.