Джеймс Кори - Пътят на дракона

— Баща ми тоест? Домът ни?

— Не мен иска — каза Лерер. — А теб.

— Аз… аз нищо не разбирам от деца. С цялото ми уважение, ваше величество. Нямам представа как се отглежда момче. Изобщо.

— Пази го — каза кралят. Тонът му не беше заповеден. Не беше официален дори. Беше тон на човек, който всеки миг ще го удари на молба или на молитва. — Просто го пази.

— В момента всички придворни или те обичат, или се страхуват от теб, момчето ми — каза Лерер. — Половината твърдят на висок глас, че си първият герой на Антеа от цяло поколение, останалите не смеят да споменат името ти от страх, че ще спреш погледа си на тях. Не съм сигурен, че това е добра причина да се нагърбиш с титлата на протектор.

— Ама аз не се нагърбвам — каза Гедер. — Ничий протектор не съм. По-добре ти, татко. Ти си виконтът на Сламенкърш.

— А вие сте баронът на Ибинлес — каза крал Симеон.

— Ибинлес? — измънка Гедер.

— Някой трябва да поеме именията на Маас — каза Лерер. — Явно това си ти.

— Ха — каза Гедер и усмивка разтегли устните му. — Виж ти.

Принц Астер стана и тръгна към него. Не беше високо момче. Гедер го беше мислил за по-висок. Имаше сивите очи и сериозното лице на покойната кралица, но формата на челюстта беше наследил от баща си.

— Дължа ви живота си, лорд Палиако — каза момчето. Гласът му звучеше така, сякаш фразите са били репетирани. — Ще се радвам да бъдете мой протектор и се кълна, че няма да ви посрамя като ваш повереник.

— Искаш ли да дойдеш при мен? — попита Гедер.

Церемониалното изражение на момчето се пропука. Сълзи напълниха очите му.

— Казват, че не мога да остана при татко — отвърна Астер.

Гедер усети как и неговите очи се пълнят със сълзи.

— И аз като теб изгубих майка си, когато бях много малък — каза той. — Може да ти бъда нещо като чичо, а? Или като по-голям брат.

— Аз нямам братя — каза Астер.

— Виждаш ли? И аз нямам — усмихна се Гедер. Астер също пробва да се усмихне. — Предполагам, че често ще се налага да ходим при татко ти на гости. И при моя. Боже, наистина ли ще си имам свое имение? Татко, ще си имам свое собствено имение!

— Така е — каза Лерер. — Изглежда, негово величество не е единственият сред присъстващите, който не иска да изгуби сина си.

Гедер почти не го чу. Тази сутрин беше герой. Сега имаше свое баронство и място в кралския двор, за което мъже се бяха борили и умирали. Сър Алан Клин щеше да оцапа гащите, като научеше, че си е създал враг в лицето на протектора на принц Астер.

— Благодаря ви, ваше величество. Приемам това задължение и тази чест и ще пазя Астер като очите си. Кълна се.

Кралят плачеше, по страните му се стичаха сълзи, но когато проговори, гласът му не трепна.

— Поверявам ви най-скъпото си, лорд Палиако. Ще… ще обявя решението си на церемонията по закриването на сезона. Ще се погрижа да ви настанят на място, което отговаря на новото ви положение. Днешният ден е светъл за кралството. Благодаря ви за това.

Гедер се поклони. Идеше му да хукне по улиците, да скача и да пее. Искаше да се похвали на всичките си приятели, като започне с Джори Калиам и…

— Мога ли взема принца с мен? — попита той. — Само за няколко минутки? Искам да го запозная с един човек.

В дневната Басрахип се беше преместил в креслото на Гедер. Разлистваше бавно страниците с дебелите си пръсти, широкото му лице беше разкривено от презрение. Гедер се изкашля. Свещеникът вдигна глава и взе да мести поглед между него и принца.

— Басрахип, върховни свещенико на богинята, позволи ми да ти представя своя нов повереник принц Астер. Принц Астер, това е Басрахип.

Принцът тръгна напред, спря на правилното според етикета разстояние и сведе малката си глава. Приличаше на коте, което поздравява бик.

— Много се радвам да се запознаем — каза принцът.

Басрахип се усмихна и каза нежно:

— Не. Не се радваш. Но с времето и това ще стане, млади принце. С времето и това ще стане.

Изменникът изпъшка и се обърна на другата страна върху тънкия сламеник. Първата крехка светлина на зората очертаваше вратата на обора. В кръвта му паячетата трепнаха и се разтанцуваха, превъзбудени и днес както през последните седмици. През двайсетте години, откакто обикаляше света, заразата в кръвта му никога не го беше мъчила толкова. Другите още спяха около него, дълбокото им равномерно дишане го успокояваше като топло вълнено одеяло. В обора беше топло, или поне по-топло, отколкото във фургона. Тук можеше да отпие от кофата, без да чупи ледена корица по повърхността на водата. Надигна се и гърбът го заболя. Може да беше заради идващата зима, или заради годините, които тежаха на раменете му, или заради неспокойните гадинки, които живееха в кожата му.