Л. Смит - Дъщерите на мрака

- Нищо не би могло да е по-лошо. - Джейд каза пламенно. - И аз бих умряла преди да се върна.

Наистина го мислеше. Обратно при чакането на хора? Обратно при уредените бракове и безкрайните ограничения? Обратно при всички онези неодобрителни лица, бързащи да порицават всичко различно, всичко, което не е било вършено преди 400 години?

- Не можем да се върнем. - каза тя.

- Не, не можем. - Кастрел каза сухо. - Буквално. Освен ако не искаме да свършим като Пра-леля Опал. Или... - тя направи съобщаваща пауза. - ...като Пра-вуйчо Хъдж.

Роуан погледна нагоре.

- Не казвай това!

Джейд чувстваше сякаш стомахът й се бе свил на топка.

- Те не биха го направили. - каза тя, опитвайки се да пропъди спомена, който се опитваше да изплува. - Не й на собствените си внуци. Не и на нас.

- Смисълът е - Кастрел каза. - че не можем да се върнем, затова трябва да продължим напред. Трябва да измислим какво да правим без помощта на леля Опал... особено ако наоколо се навърта ловец на вампири. Но първо, какво ще правим с това? - тя кимна към тялото.

Роуан само поклати главата си безпомощно. Тя огледа мазето, така сякаш можеше да открие отговор в нещо наоколо. Погледът й се насочи към Джейд. Спря там и Джейд можеше да усети, че сестринският радар се включва.

- Джейд. Какво е това е якето ти?

Джейд беше прекалено разтроена, за да лъже. Тя разтвори якето и показа на Роуан котенцата.

- Не знаех, че куфарът ми ще ги убие.

Роуан изглеждаше прекалено разтроена, за да се ядосва. Тя погледна тягостно, въздъхвайки. След това погледът й се върна към Джейд рязко.

- Но защо си ги носила тук долу?

- Не съм. Просто търсих лопата. Щях да ги погреба в задния двор.

Имаше пауза. Джейд погледна към сестрите си и те се спогледаха. След това и трите погледнаха към

котенцата. След това погледнаха към Пра-леля Опал.

****

Мери-Линет плачеше.

Беше прекрасна нощ, перфектна нощ. Въздухът беше все още топъл и всичко се виждаше невероятно ясно. Имаше много малко замърсяване на светлината и никаква директна светлина. Фермата във Викториански стил точно под хълма на Мари-Линет беше почти потънала в тъмнина. Г-жа Бърдок винаги е била много внимателна относно това.

Над нея Млечният Път прорязваше небето диагонално като река. На юг, накъдето Мари-Линет тъкмо беше насочила телескопа си, беше съзвездието Стрелец, което винаги й беше приличало на чайник, отколкото на стрелец. И точката точно над чайника беше леко розовият пасаж от пара, както се виждаше.

Не беше пара. Беше облак от звезди. Звездно събиране, наречено Лагуун Небула. Прахът и газът от мъртвите звезди се превръщаше в горещи нови звезди, тъкмо създадени.

Беше на четири хиляди и петстотин светлинни-години разстояние. И тя гледаше към него, точно в тази минута. Седемнадесет годишно хлапе с телескоп втора ръка наблюдаваше светлината, произвеждана от новосъздадените звезди.

Понякога тя се изпълваше с толкова много страхопочитание и и-и-и копнеж, че това я водеше до мисълта, че може да се строши на парченца.

След като нямаше никой наоколо, тя можеше да остави сълзите да се търкулнат по бузите й, без да се преструва, че нещо й е влязло в окото. След известно време тя трябваше да седне и да обърше носа и очите си в рамото на тениската си.

О, хайде де, престани, каза си тя. Ти си луда, нали знаеш.

Мечтаеше си да не си беше мислила за Джерами по-рано. Защото сега, поради някакви причини, тя продължаваше да си представя как изглеждаше онази нощ, в която дойде да наблюдава затъмнението с нея. В неговите внимателни кафяви очи беше имало искра на вълнение, сякаш наистина го интересуваше какво вижда. Сякаш, точно в този момент поне, той разбираше.

Била съм едно с нощта, сълзлив малък глас вътре в нея проехтя романтично, опитвайки се да я накара да плаче отново.

Да, правилно, Мари-Линет каза на гласа цинично. Тя се протегна за пакетчето с Чийтос, което тя държеше под стола си. Беше невъзможно да си в романтично настроение и преизпълнен с благоволение, докато ядеш Чийтос.

Сатурн е следващ, помисли си тя, и обърса лепкавите оранжеви останки от снакса от пръстите си. Беше хубава нощ за Сатурн, защото пръстените му тъкмо минава през страничната си позиция.

Тя трябваше да побърза, защото Луната щеше да изгрее в 11:16. Но преди да обърне телескопа си, тя хвърли един последен поглед към Лагуната. Всъщност само към източната й част, опитвайки се да разпознае малките звезди, които знаеше, че са там.

Не можеше да ги види. Очите й просто не бяха достатъчно добри. Ако имаше по-голям телескоп - ако живееше в Чили, където въздухът беше сух - ако можеше да се издигне над земната атмосфера... тогава тя би могла да има шанс. Но засега... тя бе ограничена от човешкото си зрение. Човешките зеници просто не се разширяваха повече от няколко милиметра.