Л. Смит - Дъщерите на мрака

- Това е едно нещо, на което мога да разчитам. - Куин каза наполовина под дъха си. - Загрижеността ти за себе си. Винаги се грижиш за Номер Едно, нали?

- Не го ли правят всички?

- Не всички са толкова безсрамни в действията си. - имаше пауза, след това Куин каза. - Ами сестрите ти?

- Какво за тях?

- Можеш ли да ги убиеш, ако е нужно?

Аш не мигна.

- Естествено. Ако е нужно. За семейната чест.

- Ако те кажат на някой за Нощния Свят...

- Те не са глупави.

- Те са невинни. Може да се подлъжат. Това става, когато живееш на остров, напълно изолиран от нормалните хора. Никога не научаваш колко коварни могат да бъдат паразитите.

- Е, ние знам колко коварни могат да бъдат. - Аш каза, усмихвайки се. - И какво да правим с тях.

За първи път и самият Куин се усмихна, чаровна, почти замечтана усмивка.

- Да, знам какви са вижданията ти за това. Добре. Ще те оставя тук да се погрижиш. Няма нужда да ти казвам да провериш всеки човек, с когото тези момичета са се срещнали. Свърши добре работата и може би ще успееш да спасиш семейната чест.

- Да не споменаваме и срама от публично дело.

- Ще се върна след седмица. И ако не си взел нещата под контрол, отивам при Старшите. Нямам предвид Старшите от твоето семейство. Ще кажа направо на главния Съвет.

- О, хубаво. - каза Аш. Знаеш ли, наистина трябва да си намериш хоби, Куин. Отиди сам на лов. Прекадено си потиснат.

Куин игнорира това и каза кратко:

- Знаеш ли откъде да започнеш?

- Разбира се. Момичетата са точно... там... долу. - Аш се обърна на изток. С едно затворено око, той показа с пръста си точката светлина в долината под тях. - Във фермата на Бърдок. Ще проверя как са нещата в града, след това ще проверя най-близките вредители.

Каква разлика правеше денят.

Някакси в горещата, мъглива августска светлина - на следващата сутрин, Мари-Линет не можеше да се накара да отиде да провери дали г-жа Бърдок е мъртва. Беше просто прекалено нелепо. Освен това, имаше много за вършене - училището започваше след две седмици. В началото на юни тя беше сигурна, че лятото ще трае вечно, сигурна, че никога няма да каже “Леле, това лято си замина толкова бързо.”. А сега, ето я тук - стоеше посредата на август и казваше “Леле, мина толкова бързо.”

Трябват ми дрехи, Мари-Линет си помисли. И нова раница, и тетрадки, и няколко от онези малки лилави химикали. И трябва да накарам и Марк да вземе всички тези неща също, защото той няма да ги вземе сам, а Клаудия никога няма да го накара.

Клаудия беше мащехата им. Тя беше белгийка и беше много красива, с къдрава тъмна коса и блестящи тъмни очи. Тя беше само десет години по-възрастна от Мари-Линет, а изглеждаше по-млада. Тя беше семейната помощница, когато майката на Мари-Линет за първи път се разболя преди пет години. Мари-Линет я харесваше, но тя беше безнадеждна в заместването на майката в семейството и обикновено Мари-Линет се оказваше тази, която да се грижи за Марк.

Значи нямам време да отида до г-жа Би.

Тя прекара деня в пазаруване. Преди вечеря се сети отново за г-жа Бърдок. Тя помагаше с изкарването на чиниите от семейната стая, където вечерята обикновено се ядеше пред телевизора, когато баща й каза:

- Днес чух нещо за Тод Акърс и Вик Кембъл.

- Тези загубеняци. - Марк промърмори.

- Какво? - Мари-Линет каза.

- Претърпели са някаква злополука покрай СЬ^ю^ит Коай - между Наге1 Огееп Сгеек и Веауегсгеек.

- Катастрофа? - каза Мари-Линет.

- Е, това е проблемът. - баща й каза. - Очевидно е нямало никакви повреди по колата им, но и двамата смятат, че са претърпели злополука. Появили се вкъщи след полунощ и казали, че нещо им се е случило там, но не знаели какво. Не си спомняли няколко часа. - той погледна към Марк и Мари-Линет. - Какво ще кажете?

- Това са извънземните! - Марк изкрещя моментално и падна на земята, докато въртеше чинията аис.

- Няма извънземни. - Мари-Линет каза. - Знаеш ли колко далече трябва да пътуват малките зелени човечета - и няма такова нещо като светлина скорост. Защо хората трябва да си измислят неща, когато вселената е просто, просто пълна с невероятни неща, които са истински... - тя спря. Семейството й я наблюдаваше сякаш нещо й има. - Всъщност Тод и Вик вероятно просто са били ограбени. - каза тя и сложи чинията си и чашата в мивката.

Баща й се намръщи леко. Клаудия нацупи устните си. Марк се ухили.

- В много реален и буквален смисъл. - каза той. - Надяваме се.

Когато Мари-Линет се връщаше в семейната стая, мисълта й се върна в главата.