Л. Смит - Дъщерите на мрака

- Обожавам го. - каза тя възторжено.

Роуан и Кастрел бяха спрели също, но техните изражения бяха далеч от преклонни. Роуан изглеждаше на косъм от ужасена.

- Това е съборетина. - възкликна тя. - Погледни боята на плевнята, напълно я няма. Снимките не показваха това.

- И верандата. - Кастрел допълни безпомощно. - Разпада се на парчета. Може да се срути всеки момента.

- Работата. - Роуан прошепна. - Работата, която ще трябва да свършим, за да поправим това място....

- И парите. - Кастрел каза.

Джейд ги възнагради със студен поглед.

- Защо да го поправяме. Харесва ми. Различно е. - каза тя твърдо, след което повдигна багажа си и стигна до края на пътя. Имаше разнебитена, почти паднала ограда около собствеността, и опасно-изглеждаща порта. Далеч, на покрит с пшеница път, имаше купчина с бели пръчки, сякаш някой е планирал да оправи оградата, но така и не му беше останало време.

Джейд остави куфара си и носилката за котката и дръпна портата. За нейна изненада, тя се придвижи лесно.

- Виждате ли, може да не изглежда добре, но все още работи... - тя нямаше възможност да довърши изречението си както трябва. Портата падна върху нея.

- Е, може и да не работи, но все пак е наша. - каза тя, докато Роуан и Кастрел я махаха от нея.

- Не, тя е на леля Опал. - Кастрел каза.

Роуан само заглади косата си назад и каза:

- Хайде.

Една дъска липсваше от стъпалата на верандата, и няколко дъски липсваха и от самата веранда. Джейд ги огледа и ги оцени с внимание. Портата я беше ударила здраво в пищяла, и след като беше дървена, все още болеше. Всъщност, всичко наоколо изглежда беше направено от дърво, което даде на Джейд приятно тревожно чувство. У дома дървото беше забранено и беше държано настрана.

Трябваше да бъдеш наистина внимателен, за да живееш в подобен свят, Джейд си помисли. Или ще се нараниш.

Роуан и Кастрел чукаха по вратата, Роуан учтиво, със ставите на пръстите си, а Кастрел шумно, използвайки едната страна на ръката си. Нямаше никакъв отговор.

- Явно не е тук. - каза Роуан.

- Решила е, че не ни иска. - Кастрел каза, златните й очи блещукаха.

- Може би е отишла на грешната автобусна спирка. - каза Джейд.

- О, това е. Обзалагам се, че това е. - каза Роуан. - Горкото старо същество, тя ни чака някъде и сигурно си мисли, че няма да се появим.

- Понякога не си напълно глупава. - Кастрел информира Джейд. Висока цена за Кастрел.

- Е, нека влезем. - каза Джейд, за да прикрие щастието си. - Тя ще се върне все някога.

- Човешките къщи имат ключалки. - Роуан започна, но тази къща не беше заключена.

Бравата се завъртя в ръката на Джейд. Трите влязоха вътре. Беше тъмно, дори по-тъмно от безлунната нощ, но очите на Джейд се приспособиха за няколко секунди.

- Хей, не е лошо. - каза тя. Те стояха в износен, но хубав хол, изпълнен с големи, тежки мебели. Дървени мебели, естествено тъмни и много добре полирани. Масите бяха покрити с мрамор.

Роуан откри ключа за лампата и внезапно стаята стана прекалено ярка. Мигайки, Джейд видя, че стените бяха боядисани в бледо ябълково зелено, с изискани дърворезби и линии в по-тъмна сянка на същото зелено. Това накара Джейд да се почувства странно спокойно. И закотвена, някак си, сякаш принадлежеше тук. Може би беше заради дървените мебели. Тя погледна към Роуан, която се оглеждаше и грациозното й тяло бавно се отпускаше. Роуан се усмихна и срещна погледа й. Тя кимна веднъж.

- Да.

Джейд се наслади на момента си на слава, от това, че е била права два пъти през последните пет минути... и след това си спомни за куфара.

- Нека видим останалата част от къщата. - каза тя, бързайки. - Аз ще поема горния етаж, вие огледайте тук.

- Просто искаш най-хубавата стая. - Кастрел каза.

Джейд я игнорира, бързайки нагоре по широкия, постлан килим по стълбите. Имаше много спални, и всяка една от тях беше пълна с много стаи. Но въпреки това, тя не искаше най-хубавата, просто най-отдалечената.

В самия край на коридора имаше стая, боядисана в морско-синьо. Джейд блъсна вратата след себе си и сложи куфара на леглото. Задържайки дъха си, тя отвори куфара.

Ох. О, не. О, не...

Три минути по-късно, тя чу звука от отварянето на вратата зад нея, но това не я интересуваше достатъчно, за да се обърне.

- Какво правиш? - гласа на Кастрел се чу.

Джейд погледна нагоре от нейните обезумели усилия да възкреси двете котенца, които държеше.

- Те са мъртви! - прорида тя.

- Е, какво очакваше? Те трябва да дишат, идиотке. Как очакваше да издържат два дни пътуване?