Л. Смит: Дъщерите на мрака

Никой от момчетата в училище... освен може би Джерами Ловет, разбира защо тя беше толкова заинтересувана от астрономията, или какво чувстваше към звездите. През повечето време Мери-Линет не се интересуваше, но понякога тя чувстваше смътен сърбеж в гърдите си. Нужда за. споделяне. Ако имаше желание, то би било за това да има някого,с когото да споделя нощта.

Е, както и да е. Не помагаше да дълбаеш в раните. И освен това, макар че не искаше да каже на Марк на какво си пожелава - беше планетата Юпитер, а не беше звезда.

Марк разтърси главата си, докато погледът му се насочваше към един отровен храст. Той би трябвало да се извини на Мери-Линет преди да тръгне, не му харесваше да е лош с нея. Всъщност, тя беше единственият човек, към когото той се опитваше да се държи прилично.

Но защо тя винаги се опитваше да го оправи? Да си пожелава неща по звезда. И Марк не беше си пожелал нищо. Той си помисли, ако си пожелавах нещо, което не правя, защото не съм суеверен и глупав, щеше да бъде за нещо вълнуващо наоколо.

Нещо диво, Марк си помисли и почувства леко треперене, докато слизаше надолу по хълма в тъмнината. Джейд гледаше спокойно брилянтната точка над южния хоризонт. Беше планета, тя знаеше. За последните две нощи тя я беше гледала как се движи по небето, съпроводена от мънички светлини, които трябва да са били луните й. Откъдето идваше, никой нямаше навика да пожелава на звезди, но тази планета изглеждаше като приятел - пътешественик, точно като нея. Докато Джейд я наблюдаваше тази вечер, тя почувства надежда да се надига в нея. Почти желание.

Джейд трябваше да си признае, че те не бяха близо до много обещаващо начало. Нощният въздух беше прекалено тих, нямаше най-малкия звук от идваща кола. Тя беше уморена и притеснена и започваща да бъде много, много гладна.

Джейд се обърна, за да погледне сестрите си.

- Е, къде е тя?

- Не знам. - Роуан каза с най-нежния си глас. - Бъди търпелива.

- Ами, може би трябва да я потърсим.

- Не. - Роуан каза. - Категорично не. Спомнете си какво решихме.

- Сигурно е забравила, че идваме. - Кастрел каза. - Казах ви, че се е побъркала.

- Не казвай неща като това. Не е учтиво. - Роуан каза, все още нежно, но през зъбите си.

Роуан винаги беше нежна, когато можеше да се сдържи. Тя беше деветнадесетгодишна, висока, стройна и величествена. Тя имаше канелено-кафяви очи и светло кафява коса, която падаше върху гърба й на вълни. Кастрел беше на седемнадесет и имаше коса с цвят на старо злато, която се носеше като крилата на птица. Очите й бяха кехлибарени и приличащи на тези на сова. И тя никога не беше нежна.

Джейд беше най-млада, тъкмо навършила шестнадесет, и тя не приличаше на нито една от сестрите й. Тя имаше бяло-руса коса, която използваше като воал, зад който да се крие, и зелени очи. Когато казваха, че прилича на спокойна, но тя почти никога не се чувстваше спокойна. Обикновено или се чувстваше лудешки развълнувана, или лудешки загрижена, или объркана.

Точно сега беше загрижена. Тя се тревожеше за износения си куфар Мороко, който беше почти на половин век възраст. Тя не можеше да чуе звук отвътре.

- Хей, защо вие двете не отидете малко по-надолу по пътя и не видите дали тя идва?

Сестрите й я погледнаха. Имаше някой неща, на които Роуан и Кастрел се съгласяваха, но Джейд беше едно от тях. Тя виждаше, че те щяха да се обърнат срещу нея.

- Сега какво? - Кастрел каза, зъбите й показвайки се леко.

И Роуан каза.

- Намислила си нещо Какво си намислила, Джейд?

Джейд оформи мислите си и лицето си и просто ги погледна нормално. Надяваше се. Те я зяпаха няколко минути, след това се погледнаха една друга, отказвайки се.

- Ще трябва да вървим, нали знаеш. - Кастрел каза на Роуан.

- Има по-лоши неща от вървенето. - Роуан каза. Тя бутна кичур от кестенява коса от челото си и огледа автобусната спирка, съдържаща се от тристенна постройка със стъклени стени и дървена пейка. - Иска ми се да имаше телефон.

- Е, няма. И има 30 мили до Брер Крийк. - Кастрел каза, златните й очи блестяха с някакъв вид наслада. -По-добре да оставим багажа си тук.

В мислите на Джейд се появи аларма.

- Не, не. Всичките ми. дрехи са вътре. Хайде, 30 мили не е далеч. - с една ръка тя вдигна клетката за котки - беше направена ръчно, само дъски и жици, и с другата тя вдигна куфара си. Тя измина доста път, преди да чуе стъпки по земята след нея. Те я следваха: Роуан, пеейки търпеливо, Кастрел, подсмихвайки се нежно, косата й блестейки като старо злато на светлината от звездите.