Л. Смит - Дъщерите на мрака

Джейд подсмръкна.

- Роуан ти каза, че можеш да вземеш само едно.

Джейд подсмъркна по-силно и я погледна.

- Знам. Затова сложих тези двете в куфара. - тя хлъцна. - Поне Тайги е добре. - Тя падна на колене и бръкна в носилката за котката, за да се убеди, че е добре. Ушите му бяха пригладени назад, златните му очи блестяха зад маската от черна козина. Той изсъска и Джейд се изправи. Той беше добре.

- За пет долара ще се погрижа за мъртвите. - Кастрел каза.

- Не! - Джейд подскочи и се премести защитнически пред тях, дращейки с нокти.

- Не по този начин. - Кастрел каза, обидено. - Не ям отпадъци. Виж, ако не се отървеш от тях по някакъв начин, Роуан ще разбере. За Бога, момиче ти си вампир. - добави тя когато Джейд притисна обездвижените тела към гърдите си. - Дръж се като такъв.

- Искам да ги погребем. - каза Джейд. - Трябва да имат погребение.

Кастрел размърда очите си и тръгна. Джейд уви малките трупове в якето си и тръгна на пръсти след нея. Лопата, помисли си тя. Сега къде може да има такава?

Държейки очите си отворени за Роуан, тя се замота из първия етаж. Всички стаи изглеждаха като хола: внушителни и елегантни. Кухнята беше огромна. Имаше отворена камина и навес зад задната врата за пране на бельо. Също така имаше врата, водеща към мазето.

Джейд започна да слиза непринудено надолу по стълбите. Не можеше да включи лампата, защото й трябваха двете ръце, за да може да държи котенцата. И, заради котенцата, тя не можеше да вижда краката си. Тя трябваше да усеща следващото стъпало с пръста на крака си. В дъното на стълбите пръстът й откри нещо меко, леко жилаво. Блокираше пътя.

Бавно Джейд изви врата си над якето и погледна надолу.

Тук беше леко осветено. Но това, което виждаше, приличаше на купчина от стари дрехи. Струпана купчина.

Джейд започваше да чувства, че нещо е никак наред. Тя побутна купчината с дрехи с единия си пръст. Леко се помръдна. Джейд си пое дълбок дъх и побутна по-силно. Беше едно парче. Претърколи се. Джейд погледна надолу, вдиша бързо за момент и изкрещя.

Добър, пронизителен, привличащ вниманието писък. Тя добави мисловно съобщение, телепатичния еквивалент на сирена.

- Роуан! Кастрел! Веднага елате тук!

Двадесет секунди по-късно осветлението в мазето се включи и Роуан и Кастрел нахълтаха шумно надолу по стълбите.

- Казах ви вече хиляда пъти. - Роуан казваше през зъбите си. - Не използваме нашите... - тя спря, гледайки надолу.

- Мисля, че е леля Опал. - каза Джейд.

- Не изглежда много добре. - каза Кастрел, надничайки над рамото на Роуан.

- О, Божичко. - каза Роуан и седна.

Пра-леля Опал беше мумия. Кожата й беше изсушена: жълто-кафява, твърда и гладка. Почти блестяща. И кожата беше единственото нещо, което беше останало по нея, само кожеста обвивка върху костите й. Нямаше никаква коса. Отворите за очите й бяха тъмни дупки, в които имаше изсъхнала тъкан. Носът й го нямаше.

- Горката леля. - Роуан каза. Кафявите й очи бяха мокри.

- И ние ще изглеждаме така, когато умрем. - Кастрел каза замислено.

Джейд тропна с крак.

- Не, вижте момичета! И двете пропускате всичко. Погледнете това! - тя посочи яростно към средата на мумията. Там, издавайки се над роклята със сините цветя и кафявата кожа, имаше гигантско парче дърво. Беше почти дълго, колкото стрела, удебелена в задния край и заострена, където изчезваше в гърдите на Леля Опал. Все още имаше следи от бяла боя от едната страна на дъската. Няколко други колове лежаха на пода.

- Горкото старо същество. - Роуан каза. - Сигурно ги е носела, когато е паднала.

Джейд погледна към Кастрел. Кастрел погледна обратно с разширени очи. Имаше няколко неща, с които се съгласяваха, но Роуан беше едно от тях.

- Роуан. - Кастрел каза ясно. - Тя е била намушкана.

- О, не.

- О, да. - Джейд каза. - Някой я е убил. И този някой трябва да е знаел, че тя е вампир.

Роуан клатеше главата си.

- Но кой би знаел това?

- Ами... - Джейд се замисли. - Друг вампир.

- Или ловец на вампири. - Кастрел каза.

Роуан погледна нагоре шокирана.

- Те не са истински. Измислени истории, които да плашат децата, нали?

Кастрел се сви, но златните й очи бяха тъмни. Джейд се завъртя неудобно. Свободата, която беше чувствала на пътя, спокойствието в хола - и сега това. Изведнъж се чувстваше празна и изолирана.

Роуан седна на едно от стъпалата, тя беше прекалено изморена и замислена, за да махне кичура коса, който беше паднал върху челото й.

- Може би не трябваше да ви водя тук. - каза тя тихо. - Може би тук е по-лошо. - тя не го каза, но Джейд можеше да усети следващата й мисъл. Може би трябва да се върнем.