Тринити Фейгън - Изкуплението на Аякс

Започна да се моли, отчаяно да зове Бог. Ако я измъкнеше жива, щеше да стане по-добър човек. Да вари супа в кухнята за бедни. Да строи къщи за бездомните. Да стане монахиня.

„Моля те, Господи, помогни ми!“ И внезапно, сякаш някой бе натиснал копче, виковете и смехът замряха. Настъпи пълна тишина. Всички в стаята замръзнаха, един с вдигната насред замаха ръка, друг с притворени в примигване очи. До един неподвижни като статуи.

Всички, освен Алекс. Имаше вид като да е видял призрак, очите му бяха опулени от ужас, обърнати някъде зад гърба й. Но след секунда отново се спряха върху нея.

— Трябваше да те убия още в нощта, когато разбрах, че си Анаво.

Саша се почувства като в кошмар, в който неочаквано бе получила възможност да се спаси, но не можеше да помръдне. Овързана, окървавена, с полузатворено подпухнало око, нямаше как да му избяга. Алекс скочи между замръзналите Гарвани, вдигна я и я метна на рамо. Главата й увисна надолу, така че виждаше единствено задната част на панталоните му, когато той хукна към външната врата. Цялото тяло я болеше и тръскането върху рамото му бе истинска агония. Осъзна, че капещата по бетонния под кръв беше нейна.

Алекс рязко спря и отново я разтърси болезнено.

— Махай се от пътя ми!

На кого ли говореше? Гарваните продължаваха да стоят замръзнали на място.

— Нямаш изход — чу се плътен глас. — Откажи се и ми дай момичето.

Кой беше това? И как беше влязъл? Вратата така и не се бе отворила.

Усети ръце около талията си, след което Алекс и човекът с плътния глас я задърпаха едновременно.

— Пусни я. Веднага!

— Махни се! Водя я при Ерикс.

— Не — отвърна равно гласът. — Ти заминаваш в Ада на земята, а момичето остава при мен.

Чий беше този глас? И къде ли беше Адът на земята? Сигурно беше шега! Или метафора?

Ръцете я пуснаха и в полезрението й изникнаха чифт черни ботуши и дълги крака в черни кожени панталони, заедно с едра длан, стиснала страховит сгъваем нож. Саша трепна, когато ножът се заби в гърба на Алекс, чу стона му, усети, как хватката му се разхлабва, и тя се смъкна от рамото му.

Рухна в нечии уверени ръце, усещайки прегръдката на широки топли гърди. Алекс се свлече на пода.

— Мъртъв ли е?

— Не, просто е извън строя. С удоволствие бих го убил бавно и мъчително, но не мога. Мирувай сега, за да позакърпим нещата.

— А ти кой си? — Опита се да се взре в лицето му, но той така бе притиснал главата й към рамото си, че не можеше да го види ясно. А и подпухналото й дясно око никак не помагаше.

— Казвам се Джакс. Тихо сега. Затвори очи!

Тя го послуша и се помъчи да се успокои, но без успех. След всичко случило се отново се бе озовала с непознат и страхът отказваше да я напусне, цялата се бе вдървила от ужас.

— Ами останалите… ако се събудят…

— Няма да се събудят.

— Защото си ги… ти ли ги накара да замръзнат така?

— Да. Сега се успокой.

И докато Саша се бореше с шока, през тялото й бавно плъзна всепроникваща топлина, започна от стъпалата и запълзя нагоре, чак до лицето й. Нямаше нужда да поглежда, за да се увери, че синините изчезват, а раните заздравяват. Въжето тупна на земята и само след минута вече не усещаше никаква болка.

— По-добре ли си? — попита непознатият.

Саша кимна.

— Благодаря. Как го направи?

— Не съм съвсем сигурен. Просто го мога — той я притисна за миг до тялото си, после бавно я пусна да стъпи и прекрачи назад, така че тя най-после го видя истински.

Устата й пресъхна.

— О…

Беше млад, на осемнадесет или може би деветнадесет, облечен в черно от глава до пети — черният му кожен шлифер се диплеше чак до ботушите. Лицето му бе като изсечено, с квадратна челюст, потъмняла от набола брада, скулите му бяха високи, брадичката — волева, косата — черна като нощ, рошава и твърде дълга. А после срещна очите му — с цвят на абанос, бездънни — и разбра отвъд всякакво съмнение, че не е от този свят. Че не е човек. Призрак от пъкъла. Нищо чудно, че не бе влязъл през вратата.

Докато го оглеждаше внимателно, той също я изучаваше не по-малко съсредоточено.

— Ти си най-прекрасното същество, което съм срещал — прошепна дрезгаво непознатият.

— Ти също — промълви тя. Мислеше, че след замръзналите Гарвани и чудодейното изцеление нищо не може да я изненада, но се лъжеше! Усети един особен трепет в стомаха — знак, че е на път да хлътне по някакъв тип с толкова смущаващи очи, сякаш идеше право от преизподнята.

Крайно време бе да се измъква оттук.