M. Харисън - Вирикониум

— И оставяйки ни такова наследство, те са причина нашите постижения да бъдат от съвсем друго естество.

— Никога вече няма да има нови Звезди с имена — промърмори Кромис.

Той откъсна поглед от парчетата на Меча без име. Смрачаваше се, пустинята се намяташе с кафеникав сумрак, който усилваше чувството за отчужденост и несвойственост на пейзажа. Ставаше все по-студено. Все още не виждаха пустинните дракони, но бавните движения по дюните в далечината говореха за тяхното присъствие.

— Дори и това няма да остане — каза мрачно Гриф, сочейки мъртвата природа около себе си.

Бяха устроили лагера си в подножието на останки от огромна постройка без покрив, с отдавна забравено предназначение и сложна архитектура. Въпреки че девет десети от сградата бяха потънали в отровната земя, оцелелите стени се извисяваха повече от двадесет метра в бързо настъпващия мрак. Духаше слаб вятър, недоволното му мърморене се превръщаше в тъжни стонове по закръглените била на възвишенията. Между дюните извиваше коритото на мръсна черна река, обсипано с едри камъни, набраздени и проядени от времето.

Край защитената от вятъра страна на една от стените горяха два-три огъня. Хората на Гриф се грижеха мълчаливо за тях. Нащрек заради суровата негостоприемност на пустинята, те бяха завързали конете си близо един до друг, недалеч от огньовете, а часовоите се стремяха през цялото време да бъдат в полезрението на групата.

— Скоро нищо няма да има — каза Теомерис Глин. — Мойдарт, Цивилизациите на Залеза — и двете са различно име за Времето. Вие сте сантиментални, липсва ви чувство за перспектива. Когато станете на моите години…

— Ще бъдем скучни стари песимисти, ще отегчаваме околните и ще се правим на глупаци с мръсните момичета от Дюйриниш. Хубаво време ни чака — прекъсна го Гриф.

— Не мисля, че ще доживееш това време, Биркин Гриф — отговори мрачно старият човек.

След битката на Кромис с тайнствения черен гигант металният лешояд на Селур прекарваше по-голямата част от времето високо в небето, кръжейки в огромни бавни елипси. Какво виждаше, бе неизвестно, защото отказваше да говори. Сега се бе спуснал в кръга светлина, образуван от огъня.

— По тези места ефектът от постиндустриалния шок, причинен от така наречените Цивилизации на Залеза, е ограничен — каза птицата. — Има сведения, че на запад, отвъд морето, съществува цял континент, унищожен подобно на Голямата Кафява Пустош. В глобален смисъл този старец е може би прав — Времето ни е на привършване.

Ясният тръбен глас добави още едно потръпване в студената вечер. Последва мъртва тишина. Вятърът рязко се усили, слънцето окончателно изчезна. Биркин Гриф се засмя неловко, няколко от хората му почти неохотно го последваха.

— Птицо, ти ще свършиш като купчина ръжда. Липсват каквито и да е доказателства за твоето твърдение. Ако сме в края на Времето, как можеш да знаеш? Или може би ревнуваш, че не можеш да изживееш нещастието на човешката плът — да знаеш предварително своята съдба и все пак, умирайки, да се надяваш?

Птицата се заклатушка по-близо до огъня. Пламъците заиграха в бляскави отражения по тялото й.

— Това не ми е дадено — каза тя. — А на вас ще ви бъде отнето, ако не съумеете да разберете истинската цел на тази война — страхувайте се от гетайт-кемозит! Моментално отидете в Кулата на Селур, ще я намерите …

Обзет от ужасно отчаяние, Кромис хвърли на земята парчетата от меча си и се отдалечи от огъня. Откачи източния музикален инструмент от седлото на коня си и напусна лагера, далеч от вързаните коне и часовоите. Приседна на един камък, обзет от мисли за смърт. Пред него, извити в огромни дъги стоманени тръби, излъскани до метален блясък от пясъчните бури, се въздигаха и потъваха отново в ръждивите дюни, подобни на червеи от желязо. „Те са замръзнали — помисли той, — пленени по време на странното си пътешествие през една враждебна планета в най-забравения край на Вселената.“

Треперейки, започна да композира така:

„Ръжда в очите ми… метално минало и бъдеще ни приковаха към голите северни земи… ние сме нищожества, ерозирали хора… вятърът заслепява погледите ни с пелена от лед… ние изяждаме земята… закоравели в апетитите си, се опиваме с киселини… Нямаме мечти тук, фантазиите ни са желязо и леденото ехо на собствените ни кости… Ръжда в очите ни, ние, които някога имахме нежни лица…“

„Ръжда в очите ни…“, започна той отново, решил този път да изпее напева в стила на пътуващите музиканти от Гирван, но в този момент в лагера се вдигна страшен шум, прогонвайки тъжната поезия от главата му. Той скочи и се затича към огньовете.