M. Харисън - Вирикониум

Кромис се измъкна от зловонната вода, ръката му бе пронизана от агонизираща болка. Отровната течност, проникнала в устата му, го давеше, повдигаше му се, но той светкавично поднови атаката си, за да открие, че при последната среща на оръжията острието на меча му бе разцепено на две до самия предпазител. Проклинайки горчиво, той замахна с това, което бе останало. Но гигантът се извърна, затича се тромаво между дърветата и навлезе във водите на блатото, вдигайки огромни пръски.

Убийствената му самоувереност бе унищожена, грациозността го бе напуснала, бе победен. Но Кромис се хвърли върху отъпканата от боя земя и заплака от яд и разочарование.

До него се чуха викове. Америгълът прелетя през гъсталака от листа и с грозен писък се впусна подир отдалечаващата се сянка. Кромис усети, че го вдигат.

— Гриф — промълви той, — мечът ми е счупен. Това не бе човек. Успях да го неутрализирам с един от триковете на Томб. Тук действат древни сили… Мойдарт е събудила нещо, с което не ще можем да се справим. Аз едва се спасих.

Изведнъж го обзе нов страх, който го прониза чак до мозъка на костите. Отчаяно заопипва пръстите на лявата си ръка.

— Гриф, невъзможно бе да го убия!

— И съм загубил Десетия Пръстен на Нийп.

Отчаянието го хвърли в несвяст.

Дойде зората, жълта и черна, като злокобно предзнаменование, над Кобалтовото Езеро, където изолирани валма от нощната мъгла все още висяха над гладката тъмна повърхност на водата. Върху малките островчета или помежду гъстите тръстики крякаха птици. Те усещаха подсъзнателно наближаващата зима, огромни, многоцветни ята плуваха по водите на езерото, бавно и постепенно в десетки хиляди печални, малки черепчета се разбуждаше инстинкт за миграция, който в един от близките дни щеше да достигне своя връх.

— А тази година зимата ще бъде убийствена — промълви тегеус-Кромис, сгушен до огъня, докато наблюдаваше шумните птици.

Мечът му, разцепен на три, лежеше на земята до него, разкъсаната на парцали ризница се полюшваше и дрънчеше глухо при всяко негово движение. Бяха се погрижили за многобройните му рани и синини, но не можеха да направят нищо за състоянието на мислите му. Потръпна, когато си помисли за свирепата зима в Севера и дивите погледи на гладните вълци.

Бе се разбудил от къса дрямка с горчилка на разочарование от загубата в гъсталака. Хората на Гриф, разделени на двойки и тройки, обхождаха без надежда за успех полянката, където се бе състояла битката, в търсене на Десетия Пръстен на Нийп. Пръстенът бе окончателно изгубен, може би заровен в гъстата кал или потънал в отровното блато. Металната птица се върна, съществото бе успяло да й се изплъзне във водните храсталаци. До него бе седнал Теомерис Глин, който в целия този хаос бе хъркал спокойно.

— Прекалено песимистично гледаш на една моментна загуба — каза старецът, докато почистваше брадата си от остатъци храна. Набучено на ножа му парче месо се печеше на огъня. — Когато остарееш, ще разбереш… — Той се засмя сподавено, прекланяйки глава пред многобройните неуспехи, които животът му бе поднесъл. — И все пак е странно. Винаги се е твърдяло на юг от Пастелния град, че щом тегеус-Кромис и неговият Меч без име не могат да убият противника, значи той вече е мъртъв! Странно! Искаш ли мръвка печено свинско?

Кромис се засмя глухо:

— Голяма утеха си, няма що. Един старец, който бръщолеви ласкателства, а само печеното му е в ума. Какво ще правим без правомощията на Кралицата? Какво можем да направим?

Биркин Гриф приближи, за да сгрее ръцете си на огъня. Носът му долови миризмата и той моментално настани огромното си тяло между двамата. Бе чул последните думи на Кромис и дълбокомислено изказа своето мнение:

— Ще направим същото, което бяхме решили, когато имахме проклетата дрънкулка. Да сътворяваш непрекъснато нови стратегии при най-малка промяна в обстановката, може да те подлуди. Реалността не може да се променя. На всичко отгоре не може да се предвиди.

— Но за да командваме армията… — започна Кромис безпомощно.

Гриф небрежно остъргваше насъбралата се по ботушите му кал.

— Виждал съм те да командваш и преди, поете. Струва ми се, че го вършеше забележително само със силата на характера си, а не защото притежаваше някакво евтино бижу.

— Това е абсолютно вярно — потвърди Глин и изплю някаква жила. — Ето как се справяхме едно време. Много скъпи ботуши имаш, Гриф. Трябва по-често да ги смазваш, за да не прониква влагата в тях. Не че аз лично съм командвал някога нещо друго, освен задника на някоя хубавица.