M. Харисън - Вирикониум

— Тук ще напуснем Стария Северен Път. Ето накъде ще тръгнем — по-пряко, но значително по-неприятно пътуване.

Пътят пред тях правеше рязък завой на запад и изчезваше от погледа зад първите черни хълмове на нов планински масив, наричан от местните жители Ръба. Помежду тях широкият друм лъкатушеше, докато достигне морския бряг, оттам продължаваше право на Север по крайбрежието.

Но право напред, между ниските бодливи храсти и грубата висока трева, в плитка долина между наченките на два хълма се отваряше тясна просека. След първите петдесет метра тревата изчезна, отстъпвайки място на зеленикаво тресавище, осеяно с огромни петна в тъмновиолетово и масленожълто. По-нататък се виждаха гъсталаци от ниски разкривени дървета. Реката се промъкваше между тях, бавна и широка, с брегове, обрасли с високи тръстики с цвят на светла охра. Вятърът духаше от Север, носеше горчива, метална миризма.

— Тресавищата на металните соли — промърмори Гриф. Посочи към растителността на брега на Минфолин. — Дори през зимата цветовете тук са странни. През лятото смайват въображението. Птиците и насекомите са уникални, никъде другаде по Земята не се срещат подобни видове.

— Някои намират това красиво — каза Кромис. — Например аз.

Теомерис Глин подсмръкна и се хвана за огромния нос.

— Тук вони! Не трябваше да тръгвам с вас. Аз съм стар човек и заслужавам по-спокоен живот.

Гриф се усмихна.

— Ние сме едва на ръба, сивобрадко. Чакай да навлезем в същинските мочурища.

В дъното на долината, където свършваха бодливите храсти, бе изкопан дълбок ров, който служеше за преграда на добитъка от Долната Равнина към блатата. Стените му бяха стръмни, бе пълен със застояла вода, покрита с дебел слой всевъзможна мръсотия. Прекосиха го през мост, от двете страни на който имаше груби врати от клони. Копитата на конете затрополиха глухо по дървената настилка. Америгълът на Селур бе черна точка — високо в бледосиньото безоблачно небе.

Пътеката се виеше мъчително между блатни гъсталаци, железни мочурища, трудноразличими подвижни пясъци от алуминиеви или магнезиеви оксиди; запълнени с вода ями, повърхността им бе медносиня или перманганатоволилава, захранваха се от бавни, леденостудени потоци; с брегове, обрасли със сребърни тръстики и високи черни треви. Дънерите на дърветата бяха странно и диво разкривени, покрити с гладка тъмнооранжева или с цвят на светла охра кора. Листата им образуваха плътна маса, през която се процеждаше мрачна, причудливо оцветена светлина. В основата на стволовете и по стърчащите корени растяха на купчинки гъби, дошли като че ли от друг свят — кристални, многофасетни, полупрозрачни структури.

Лъскавочерни жаби със светещи зеленикави очи квакаха шумно около колоната, която мъчително напредваше с шляпане и затъване в гъстата кал около блатата. Под маслената повърхност на водата лениво плуваха, извивайки огромни тела, непознати влечуги. Гигантски водни кончета с мрежести крила, разперени повече от тридесет сантиметра, жужаха, втурваха се насам-натам или застиваха на едно място над ниските гъсти блатни храсти, дългите им злобни тела блестяха в металиковозелено и тъмносиньо. Хващаха плячката си в полет — прозрачни комари и пърхащи синьочервени молци, можеше да се чуе как челюстите им щракат.

Над всичко това бе надвиснала тежка, потискаща миризма на гнило и разлагащ се метал. След около час устните на Кромис се покриха с горчиво-кисел налеп. Откри, че му е трудно да говори. Докато конят му се препъваше и хлъзгаше в тинята, той с изумление разглеждаше природата около себе си, поезия омайваше въображението му, фина и бърза като блестящите бижута-птици, които летяха над тъмния бавен поток древна гнилоч.

Гриф не преставаше да подканя хората си да бързат. Целта му бе да прекосят Металното блато за три дни. Но конете се движеха неохотно, объркани от прускосините потоци и странното розово небе. Някои отказваха да се движат, запъваха се и трепереха, налагаше се да ги теглят за поводите или да ги бутат. Очите им уплашено се въртяха в орбитите, собствениците им ругаеха, затъваха до кръста в калта, всяко преместване на ботушите им освобождаваше блатен газ с остра миризма, който избухваше в огромни мехури на повърхността.

Когато за малко се измъкнаха от гъсталаците, около обяд, Кромис забеляза, че истинското небе бе изпълнено с бягащи, разкъсани от вятъра облаци и независимо от топлите екзотични цветове блатото бе студено.