M. Харисън - Вирикониум

Той посочи с палец към объркана купчина сребърностоманени пръти, някои закачени един за друг, други, извити в дъги. Приличаше на внушителен скелет на отдавна изчезнал звяр. Миниатюрни мотори, подобни на тези, които движат въздушните кораби, се намираха в сгъвките на крайниците, сложна система от металически скоби и стремена бе прикрепена към горните части на бедрата и ръцете. Кои ли отдавна изчезнали хора бяха сътворили този грозен, неподвижен, но видимо опасен колос.

— Какво е това? — попита Кромис.

— Ще видиш, когато влезем в битка. Изкопах го преди около месец. Някои от идеите на тези древни учени заслужават истинско възхищение.

В очите на Томб гореше ентусиазъм, а може би това бе само отражението на огъня? Кромис не зададе повече въпроси.

По-късно четиримата Метвени седнаха около огъня. Пиеха дестилирано вино от големи чаши. Изкованият Меч без име изстиваше бавно, хората на Гриф спяха шумно, увити в миризливите си одеяла.

— Не — каза Томб Джуджето, показвайки отблъскващите си зъби, — не сме много далеч от тях. Отдавна щях да съм с Уотърбек и неговите послушни бебета, но исках да възстановя напълно тази енергийна броня.

— Няма да бъде както в стари дни — оплака се Глин. Виното го бе хванало бързо и той бе изпаднал в жалкото самосъжалително настроение на заклетите пияници. — Ех, какви славни времена бяха!

Томб се засмя.

— Какво ми се натресе на главата? Сивобрадко с лоша памет, бандит-контрабандист и поет, който дори не може да се грижи както трябва за меча си. Мисля, че по-добре ще бъде да се присъединя към противника. — Той протегна ръце към огъня. — Крайно време е да убия някого, честна дума. Зажаднял съм за кръвопролития.

— Ти си злобен малък звяр, зная го много добре — каза Гриф. — Още малко вино?

Кромис, все пак доволен, че е открил Томб, ако не Норвин Тринор, се усмихна мълчаливо. „Има още време, а и не само този път води към разрушения Гленлюс“, помисли той.

Но се оказа, че няма нужда да пътешестват толкова надалеч. Предвиждането на Томб бе вярно — след два дни застигнаха експедиционния корпус на Лорд Уотърбек, който бе построил лагера си няколко мили югоизточно от злополучния град. В тази част Голямата Пустош се издигаше в серия от ниски ридове и плитки долини, които изобилстваха с находки от древните култури. Времето е ерозия — леденият вятър неспирно хвърляше потоци абразивен прах срещу оголените скали на ридовете, не бе преставал да духа така повече от хиляда години.

С развята черна пелерина, тегеус-Кромис внимателно оглеждаше древната долина, до него Гриф подскачаше на място и духаше в шепите си. Под тях бяха разпръснати палатките и леките колиби на армията на Уотърбек — многоцветни, избродирани с бодри бойни знаци, но далеч не весели. Платнищата плющяха на вятъра, обтегачите на палатките стенеха, тракаше броня, многобройни вестоносци търчаха насам-натам, заобикаляйки купища хаотично струпано снаряжение.

Палатките бяха подредени във формата на спици на огромно колело, всяка запазена за отделен род войска — конници, пехотинци, артилеристи, се съединяваше в централна главина, заобиколена от леки спомагателни постройки. Това бе щабът на Лорд Уотърбек. Неговата шатра бе огромна, обикновеното платнище бе заменено с импрегнирана алена коприна, извезана със златни нишки.

— Явно има силно развито чувство за своето величие — отбеляза Гриф. — Да слезем и да го поразсеем.

— Прекалено мнителен си. Не бързай да го преценяваш предварително — сгълча го Кромис.

Той не изпитваше особено въодушевление от предстоящата задача. Ръката му нервно опипваше дръжката на меча. Опита се да не мисли за лошите предчувствия.

— Кажи на Томб да отведе хората встрани и там да си направят лагер, а ние двамата с теб да тръгваме и да видим какво може да се свърши.

Яздеха по една от широките просеки между палатките. Гриф, огромен и блестящ върху кобилата, покрита с яркожълто наметало, Кромис, черен като гарван върху своя жребец, свит под напора на древния студен вятър. Привлякоха погледите на няколко свободни войници-пехотинци, но много по-голям интерес предизвикаха разбойниците на Гриф, които под ръководството на Томб организираха своя стан около неговата шарена каруца. Стилът бе несъзнателна пародия на лагера на Уотърбек, талигата заместваше щаба. Приличаха повече на пътуващ цирк.

Докато напредваха бавно, Кромис долавяше част от разговорите:

— … Мойдарт…

— … а не можеш да се доверяваш на слухове…