M. Харисън - Вирикониум

В следващия момент той се освободи от веригата си и се зае да направи подобна услуга и на Убонидус.

Тогава входната врата се отвори с трясък и в килията нахлуха всевъзможни хора. Техният Прецептор, Хлу нам Пук, бе начело, със сънливо лице и комична нощница с дълги буфан-ръкави и множество разноцветни панделки, захванати по цялата й дължина. Неговият началник, винаги киселият пуритан Ит мак Джорб, бе по петите му, след тях — няколко подплашени въоръжени стражи.

— Какво става тук? — изкрещя Ит мак Джорб.

— Ние… ааа… — Убонидус се опитваше да намери подходящ отговор, докато Амалрик мрачно се бореше с оковите му.

— Нима правите опит да избягате , долни еретици? — възкликна възмутеният теократ. — Ако е така, по-добре се откажете, безнадеждно е. Само ще ви донесе по-голямо наказание. Тези вериги са от въглеродна стомана.

В този момент Амалрик успя да разчупи и последната от веригите на Убонидус. Той се разсмя с все сила, което накара Хлу да си запуши ушите, и захвърли парчетата в краката на Ит мак Джорб.

— Въглеродна стомана? Глупости! Тя е твърда, но крехка. Чупил съм и по-здрави метали. Ами, да, помня, че по време на осемстотин и четиридесетия ми подвиг за Всемирните Богове, когато слязох в небитието, за да се бия с Вартунд — Демона на смъртта, за душата на принцесата на Олулумио, ме оковаха с вериги от закален адамант. Е, признавам, че това наистина е корав метал.

Докато говореше, се случи нещо много странно.

Стражарите бяха готови да се нахвърлят върху Амалрик, но щом той започна да споменава древните митични имена на богове и герои, те мигновено се отдръпнаха, изпуснаха копията си и запушиха ушите си с ръце.

Вдъхновението осени Убонидус като гръм от ясно небе!

Мислите му започнаха да текат с неописуема бързина. Уулимарите изпитваха ужас от всякакви форми на ерес. Вторият съвет на Рокуат бе да потвърди грешките. Нима не ставаше дума за „Удивителните грешки на Куам…“

Изпълни го огромна радост. Черните му дръпнати очи блеснаха войнствено. Той пристъпи смело напред и се изпречи пред изгарящия от омраза поглед на Ит мак Джорб.

— Първо, потвърждавам, че Туурана е кръгла, а не подобна на изпъкнала купа — извика Убонидус с висок и ясен глас.

Ит мак Джорб стана моравозелен.

Хлу нам Пук хлъцна и се хвана за сърцето.

Стражите запушиха плътно ушите си с ръце, забравяйки за всякакви оръжия.

В настъпилата мъртва тишина Убонидус направи още една крачка напред и заяви твърдо:

— Второ, потвърждавам, че Туурана не е разположена в центъра на Вселената, а най-вероятно се намира в някой вторичен сегмент на галактичната спирала.

Ит мак Джорб се подпря с две ръце за стената близо до вратата и започна да се свлича по нея.

Хлу нам Пук се сгромоляса на земята в несвяст.

Половината от войниците припаднаха, другата половина презглава хукнаха далеч от тази еретична зараза.

— Хайде! — засмя се доволно магьосникът и се втурна да прибира богатствата си.

Натоварени с багаж, те напуснаха стаята и тръгнаха по богато украсен коридор. Точно когато успяха да се ориентират къде е изходът, срещу тях се изпречи цял отряд решени на всичко бойци.

Намираха се в горната част на широко стълбище, войниците се изкачваха към тях в осем или десет реда. Амалрик и Убонидус се спогледаха с усмивка и ревнаха вкупом:

— Трето, потвърждавам, че Туурана се върти около Кайликс, а не Кайликс около Туурана!

Настъпващите стражи спряха и захвърляйки оръжия, щитове и шлемове, хукнаха да бягат надолу по стълбищата. Много се спънаха и паднаха, продължавайки оттеглянето върху дъното на панталоните си. Двамата герои ги последваха по-спокойно. Изглежда, опасността някой да ги нападне, бе преминала, но за всеки случай, когато излязоха на площада пред пирамидата, те отново извикаха вкупом:

— Четвърто, потвърждавам, че Туурана не е носена в пространството на крилата на Суперангела Джад, а вероятно се крепи в равновесие от силите на звездното притегляне!

Виждаха само гърбовете на тичащи със запушени уши хора. От този момент нататък никой не им попречи, нито посмя да ги доближи под какъвто и да е предлог.

След кратко лутане откриха своя хлагоцит на същото място, където го бяха оставили. Но летящият звяр, очевидно, представляваше такава огромна, непоклатима маса ужасна ерес, че жреците не бяха успели да намерят някой, който да има смелост да се справи с чудовищното насекомо.

Покачиха се на седлата с най-голяма бързина и Амалрик му заповяда да се издигне. Но полетът им далеч не бе така плавен, както първия път. Хлагоцитът се люшкаше наляво-надясно, издигаше се, после рязко се снишаваше. Озадачен, Амалрик си припомни, че когато ги плениха, мехът със сироп остана захванат към хобота на насекомото. Съдържанието му бе предостатъчно за цял месец подхранване, но лакомото същество бе излапало всичко, дори частици от кожата на меха можеха да се видят полепнали по долната част на главата му.