M. Харисън - Вирикониум

— Привет, Полубог!

— Привет, малка птичко! — засмя се добродушно Амалрик.

Убонидус смаяно наблюдаваше тази размяна на любезности. Едва сега той проумя, че всичко, което Амалрик му бе казал, е самата истина.

След това Рокуат подскокна в средата на масата и внимателно заоглежда стаята. Нищо не убягна от острия му поглед, който сякаш проникваше през стените, отбелязваше разположението на стражите, на тъмничните килии, стаите за мъчение, ужасните инструменти на инквизиторите и всички други елементи, свещени за осенената с единствената божествена истина цивилизация на Уулимар. Когато приключи с този внимателен оглед, птицата се обърна към притеснения си господар и изчурулика:

— Отново си попаднал в критична ситуация, а? Кога ще се научиш да се грижиш за себе си като истински зрял мъж?

— Престани с тези глупави задевки — сопна се Убонидус. — Кажи, какво ще направиш, за да ни измъкнеш от този зандан?

— Не бъди прекалено нахален — посъветва го птицата. — Учтивостта никога не е била твоя черта.

— Рокуат, гадна, въшлива птичко, заповядвам ти да си припомниш нашия договор!

Свръхестественият помощник изсумтя презрително, звук крайно непривичен за птица.

— Договор! Откога си се загрижил за това парче хартия? Кога за последен път ме повика да вкуся капка човешка кръв, а? Помниш ли колко отдавна беше? — изкряска металическият глас.

Убонидус въздъхна нещастно.

— Чакай…

— Разбира се! Обаче…

Но Убонидус се вкопчи в думата:

— Разбира се? Значи, ще ми помогнеш все пак?

Птицата не бързаше да отговори, придавайки драматизъм на ситуацията. Тя започна да чисти перата си едно по едно с клюн. От перушината иззад врата й изскочи някакъв дребен, двуглав розов паразит. Тупна върху мраморната масичка и почти мигновено избухна в малко облаче розови пари.

— Ще ти дам един-два добри съвета — изчурулика накрая Рокуат. — Първо. Повикай Арангантир . Второ. Потвърди грешките. Довиждане!

— Рокуат! Да не си посмял …

Но птицата беше вече изчезнала. На нейно място се бе появил облак пара и до ноздрите им достигна същата миризма на озон, както при нейното появяване. Убонидус се отпусна на една възглавница изгарящ от яд, неспособен да направи нищо повече.

— Проклета птица! „Извикай Арангантир“, наистина! Кой е този Арангантир? Откъде да го извикам?

Амалрик се прокашля смутено. Заби палеца на левия си крак в мекия килим и го заизвива старателно наляво-надясно, без да поглежда към Убонидус.

— Съжалявам! Грешката е изцяло моя — пробумтя дълбокият му глас. — Май наистина съм свикнал прекалено много да разчитам на мускулите си, а не да мисля… Всемирните Богове бяха напълно прави, когато ме предупредиха да разчитам повече на мозъка си…

Изведнъж той отхвърли назад глава и изрева, нещо, което накара Убонидус да подскочи изплашено половин метър във въздуха:

— Харро, харро Арангантир! Арангантир, харро, харро!

В другата част на стаята бронзовата тояга, заключена в раклата от изключително як кристал, изведнъж се освети в синкава светлина, подобна на халото около ярка звезда.

После тоягата потрепери, издигна се във въздуха и с все сила се блъсна в кристалния шкаф.

Чу се силно звънтене, като от църковна камбана.

Раклата от нечуплив кристал се разхвърча на дребни парченца. Шумът от счупването отекна необикновено силно в смълчания храм-затвор-пирамида.

Бронзовата тояга прелетя през стаята и залепна в очакващата длан на Амалрик.

Убонидус зяпаше с широко отворени очи, онемял от удивление. Амалрик се опита да му се усмихне окуражително, но усмивката някак не му прилягаше в този момент. Продължаваше да се чувства глупаво, че сам не бе се досетил за решението. Унизително бе да си задължен на малка зелена птичка от небитието за свободата си.

— Какъв е смисълът да бъдеш Полубог, ако не притежаваш магично оръжие?! — възкликна той риторично.

Убонидус не знаеше как да отговори на забележката, а докато обмисляше остроумен отговор, в коридора пред килията им се чуха оживени стъпки. Шумът от счупването на раклата бе разбудил доста хора.

— Бързай! — обърна се дребният магьосник към могъщия си спътник.

Амалрик вкара края на пръта в дебелата халка, с която веригата му бе закрепена към металната колона. Мускулите по цялото му тяло заиграха, докато той се напрягаше. Халката поддаде и с рязък трясък се разчупи на три, едно от парчетата отхвръкна, като че ли запратено с все сила, и се удари в стената.