M. Харисън - Вирикониум

— Аз съм тръгнал за задължителното на всеки пет години поклонение до Събора на Орор Оромазпус, от другата страна на гората Фафтолиан — съобщи той. — Ако ти пътуваш в същата посока, ще бъда щастлив да си правим компания…

Амалрик се засмя и изпи на един дъх пълна чаша силно червено вино. После се оригна звучно и отмести встрани опразненото плато.

— Слушай внимателно, старче! — каза той. — Всемирните Богове повелиха ние с теб да тръгнем на юг от Огнената река и да унищожим противоестествените ужасии на Ютонтис, по този начин ще защитим изпълнението на законите на Сегастерион на Земята. Ясно ли ти е?

Убонидус въздъхна отчаяно, но не отговори. Май по-безопасно щеше да бъде, ако се бе опитал съвсем сам да се справи с таласъмите.

— Чувал ли си за Амалрик Безсмъртния? — продължи младежът.

Убонидус помисли малко и кимна:

— Да, мисля, че Валосиан е писал за него в своя „Сборник на Северните митове и легенди“. Ако не се лъжа, Амалрик е смъртен воин, избран от Боговете на отдавна изчезналия Пантеон на Сегастерион да се бори против силите на злото, като в замяна е бил обезсмъртен. Това е интересна история, аз лично се покланям на Оромазпус — Господаря на магьосниците, съгласно митологията на Шаматия…

Още докато говореше, Убонидус усети как в душата му се промъква някакво подозрение. Бронзовият гигант го изгледа с изгарящи очи.

— Знай, смъртнико, че аз съм Амалрик, слуга на Боговете от Сегастерион!

— О, Пут! — простена нещастният магьосник. — Пийни си още малко вино, момчето ми.

Бяха решили вече да си лягат, когато се случи малък инцидент. Амалрик тъкмо пресушаваше поредната чаша неразредено вино, когато прозвуча силен женски вик.

Младият благородник с широки рамене, чиято шпага бе забучена на масата пред него, бе сграбил едно от прислужващите момичета и го бе повалил на пейката до себе си. Момичето пищеше и се бореше с все сила, но грубиянът не обръщаше внимание на отпора, който срещаше, и методично го разсъбличаше, като същевременно му нанасяше силни удари. Приближилият съдържател бе проснат с един юмручен удар на земята. Други две момичета, които се опитаха да се намесят, бяха грубо запратени към стените. Мъжагите от околните пейки наблюдаваха грозната сцена, но очевидно се забавляваха и никой не мислеше да се притече на помощ на бедната девойка.

Амалрик се изправи и без да бърза, приближи до пейката на насилника. Потупа го по рамото и гласът му прогърмя:

— Хей, човече! Остави момичето на мира. Така не се печели любов.

Пияният, заслепен от сладострастие младеж, изглежда, не разбираше с кого си има работа. Той грабна шпагата си от масата и сляпо замахна към гиганта.

Преди той самият или някой друг в кръчмата да разбере какво точно става, Амалрик го сграбчи, нанасяйки къс отмерен удар по главата му, който мигновено го изпрати в несвяст, метна го през рамо, доближи вратата и като я разтвори широко, захвърли тялото навън, далеч в тъмнината.

След това се върна на мястото си и заръча гръмогласно още една кана вино. Когато собственикът я донесе, отново лично, цял сияещ от благодарност, Амалрик пожела да приготвят стая за нощуване.

В просторното помещение цареше пълно мълчание. Един след друг посетителите уредиха сметките си и се изнизаха в тъмната нощ. Единствено островитяните от Ганкой доближиха Амалрик и падайки на колене пред него, му целунаха краката, какъвто беше обичаят за царски особи, след което също така мълчаливо изчезнаха в нощта.

Стаята, където щяха да спят, бе съседна на кръчмата, но в нея се влизаше от външна врата. С фенер в ръка там ги заведе момичето, което Амалрик бе спасил от похотливите грубости на пияния дребен благородник. Леглото бе голямо, предназначено за трима души, но докато го гледаше, Убонидус си направи сметка, че вероятно ще се наложи да прекара нощта на земята, тъй като спътникът му бе прекалено едър.

Докато през главата му минаваха такива прозаични мисли, момичето закачи фенера на една от гредите на тавана и се обърна към Амалрик:

— Господарю, не зная името ти, но искам да ти се отблагодаря по подобаващ начин за това, че ме спаси от опорочаване на честта ми пред всички. Аз съм жена и това, което мога да ти дам с най-голямо удоволствие в този момент, е любовта си, ако я желаеш.

След тези думи тя направи движение зад гърба си и роклята й се свлече на пода. Остана пред тях съвсем гола, със стройно, знойно тяло. Косата й бе тъмноруса, виолетовите й очи хвърляха искри. Кожата на тялото й бе млечнобяла и гладка, гърдите й бяха едри и стегнати, завършващи с гордо щръкнали розови зърна, кръстът й — тънък и гъвкав, бедрата — приятно закръглени, венериният й хълм бе напълно обезкосмен, кожата — мека и розова като на бебе.