M. Харисън - Вирикониум

— Нима? — възкликна той сдържано на смайващото изявление на Амалрик. — И кога, хм, имаше честта да разговаряш за последен път с Всемирните Богове?

— Вчера по обед, на върха на Теластерион — изръмжа гигантът.

Убонидус се натъжи. Дълго време след това не размениха нито дума.

Гостната стая на хана бе дълга, просторна, но с нисък таван. Малки прозорци с форма на правилни ромбове надничаха в тъмновиолетовата нощ. Но в средата на стаята в огромна каменна камина пламтеше съгряващ огън, а над него, набучени на шиш, съскаха апетитни късове месо. От дебелите опушени греди, които подпираха сламения покрив, висяха низи яркочервен и зелен пипер, огромни глави червен лук и стиски разнообразни билки, миризмата им, примесена с тази на печено месо, създаваше особен аромат в стаята.

По дългите дървени пейки около грубите омазнени маси бяха насядали или се изтягаха малко повече от дузина мъже. В по-голямата си част посетителите бяха диви селяци от околностите, едри червендалести мъжаги, облечени в широки, зле прилягащи им дълги ризи, торбести панталони от същия дебел памучен плат, краката им бяха обути в кожени сандали, чиито каишки пристягаха краката им до средата на прасците. Но сред тях се забелязваха и по-заможни собственици на ферми, стройни, брадати мъже, които дремеха над каните с вино. Имаше и двама-трима дребни благородници, спретнати в копринени блузи и тесни, прилепнали по тялото панталони, на раменете им — къси наметки от скъп брокат. Модата в Абламарион повеляваше благородниците да носят дълги около седемдесет сантиметра стоманени шпаги, по-скоро символично, отколкото истинско оръжие, в очите на Амалрик. Една такава шпага бе демонстративно забита в масата пред млад симпатичен младеж с широки рамене. Около друга маса в ъгъла на стаята бяха насядали група островитяни от Ганкой, чиито шоколадови тела бяха увити от раменете до средата на бедрата в сини плетени вълнени ленти, дебели колкото човешка длан, пристегнати на места с оранжеви панделки. Косите им бяха кафяви, дълги и къдрави, очите, изненадващо сини. Очевидно, бяха изтъргували товарите си с екзотични плодове и перки от скашпо , от които се получаваше превъзходна супа, и сега се наслаждаваха на съмнителните удоволствия на цивилизацията.

Тяхното появяване предизвика пауза. Всички млъкнаха и преустановиха всякакви занимания, в това число домакинът и прислужващите момичета. Новодошлите бяха огледани с нескрит интерес, защото наистина представляваха забележителна гледка.

На Убонидус можеше да бъде простено, че се поизпъчи малко. Но също така бе вярно, че местните жители рядко или пък никога не бяха виждали магьосник от Братството на Оромазпус. Личността му щеше да предизвика любопитство в цял Абламарион. А той бе екзотична фигура, с жълтеникава кожа, дръпнати очи, плешивата му глава бе украсена с малка шапчица от лъскав черен сатен, завършваща с три червени пискюла, бе облечен в дълга, бозавокафява роба, с широки набрани поли, около врата му висяха, звънтейки при всяко движение, повече от петдесет амулета от дърво, скъпоценен разноцветен кристал или евтино стъкло, кръстът му бе опасан с широк кожен колан от ярко-зелена кожа, по който бяха накичени десетина кесии с най-различна големина.

Но по-голямата част от вниманието на присъстващите бе насочена към неговия другар.

Двуметровият гигант би направил силно впечатление където и да попадне. Той излъчваше почти осезаема аура на неизчерпаема сила и виталност. Обикновените простосмъртни по правило изпитваха подсъзнателно преклонение пред него, едновременно страх и готовност да служат — така е винаги, когато хората имат възможност да се доближат до жив Бог. Всички погледи бяха приковани от могъщата му фигура, от потръпващите стоманени мускули, но той бе свикнал да бъде възприеман като знаменитост и не обърна никакво внимание на фурора, който предизвика, когато нахълта в хана с гръм и трясък. По неписана команда веднага освободиха за него и колоритния му придружител най-добрите места, близо до огъня. Амалрик сне наметалото си и се намести удобно, като в същото време мощният му глас избумтя, заръчвайки вино, печено говеждо и сирене. Донесе му ги почти мигновено върху препълнен поднос лично съдържателят, задъхан, горящ от желание да услужи. Амалрик се нахвърли с апетит върху храната. Хилавият магьосник, без да губи време, се настани до него и също се захвана с вечерята, защото примираше от глад, въпреки че през цялото време в главата му се въртяха планове как да се освободи от компанията на Амалрик. Все още нищо не му идваше наум. Могъщият млад колос (той бе решил, че неговият спасител е двадесет-двадесет и пет годишен и щеше да бъде безкрайно удивен, когато научеше, че Амалрик е на възраст над тридесет хиляди години, плюс-минус някое и друго хилядолетие), изглежда смяташе, че отсега нататък те щяха да бъдат неразделни спътници. Спомняйки си как се биеше и наблюдавайки скришом могъщите мускули и гъвкавото тяло на гиганта, Убонидус не бързаше да го убеждава в противното.