M. Харисън - Вирикониум

След миг отвори очи, за да разбере защо се бавеха, изпищя и почти припадна. Намираха се на височина около сто метра и продължаваха да се изкачват.

Амалрик се засмя на изплашената му физиономия. Човекът-Бог бе летял стотици пъти на гърба на хлагоцит. Знаеше, че на практика няма ни най-малка опасност, но бе забравил как се чувства новак в полет. Убонидус бе допуснал от незнание обичайната грешка — мислеше, че хлагоцитът лети размахвайки крила, като птиците. В действителност бе както при пчелите: движат се само крилата, които с огромна бързина трептят във въздуха, описвайки нещо като осморка, а тялото остава напълно неподвижно и ездачът няма представа за височината или бързината на полета, освен ако не ползва странични ориентири или не съди по скоростта на вятъра в лицето си.

Не след дълго Убонидус напълно забрави прежните си страхове и започна да се наслаждава на невероятното удоволствие от полета. Разбира се, че го бе правил и преди — дори летящото му наметало бе на гърба му. Но тази одушевена дреха от синтетична биологична материя не бе в състояние да издигне собственика си по-високо от върховете на дърветата, изкуствените мускули много бързо се уморяваха и се налагаше да си почиват. Никога не бе изпитвал нещо подобно на това .

Летяха на височина около осемстотин метра. Въздухът бе свеж и чист, почти нямаше вятър, освен породеният от движението им напред. Лъчите на ранното утринно слънце къпеха земята под тях в ярка светлина. Билата на хълмовете и могъщият Теластерион, вече зад гърба им, бяха облени в златно и алено, докато по-ниските склонове все още се багреха в пурпурни сенки. Над ливадите се стелеше мъгла, хладна и млечна.

Под тях се извиваше свещената река Ут Чандерзул, заобикаляше хълмовете, разливаше се в широка-широка, бляскава лента в равнините, при бързеите и водопадите над повърхността се издигаха облаци водни пари във всички цветове на дъгата.

Следваха пътя й в кристалната въздушна шир. Под тях се появиха укрепени градове. Гледаха високите кули, каменните стени, ниските куполи, обковани със зеленясала мед, лабиринтите на уличките, застлани с павета от кремък, къщите, градени от бял камък или жълтеникав варовик. Наблюдаваха китни градини, дворове, оживени утринни пазари и градски площади. От тази височина къщите изглеждаха като кутийки, хората приличаха на множество миниатюрни кукли, задвижвани от тайнствен вълшебник.

Прелетяха над Абхол, с неговите пристани и обширни плодородни полета. От земята им махаха за поздрав фермери и малки деца, стада домашни животни се разбягваха за миг от безшумно плъзгащата се по земята сянка на хлагоцита.

След около час минаха над Ринар, града на тюлите, и видяха червените кули, по които бяха изрязани страховити лица на демони, и могъщите, широки и дълги каменни стени, които заобикаляха града от всички страни. Под тях се разпростря Пазонда, градът, чиито обитатели се кланят на котките, а най-страшната ругатня е „В името на тишината“.

Последваха Еобушт, Помфрет, Йогат, Салианопис и Дарингорн, там хората почитат идоли от лъскав черен камък с лъвски глави, за тях никой не може да каже откъде са дошли.

Може би се питате защо все пак Убонидус придружи Амалрик, въпреки че желаеше всячески да се спаси от опасното приключение. Вярно е, че бе немислимо да победи с груба сила този могъщ младеж, когото продължаваше да смята за луд. Но не забравяйте, че Убонидус бе опитен магьосник, все още притежаваше достатъчен запас оплитащи мрежи в кесията на кръста си и земетръсни семена в каишките на сандалите си, а в мазната дебела книга бяха записани безброй силни магии.

Причината, поради която, макар и неохотно, той придружаваше Амалрик, се криеше в смисъла на думата „ куазид “. Може да бъде преведена като „задължение“ или „ джири “ — японска дума, чийто смисъл е пълно подчинение и вярност към феодала. Когато Амалрик спаси Убонидус от атаката на деветте таласъма и от почти сигурната смърт, той автоматично постави дребния магьосник в куазид . Това означаваше, че отсега нататък Убонидус бе длъжен да направи услугата, която спасителят му поиска от него, и докато това не станеше, не можеше да се смята акуазид , или освободен от задължението или обета за вярност към спасителя си. Нито един от двамата не спомена или не постави под въпрос този код на поведение. Поводът бе повече от очевиден, а обществото в Туурана бе изградено върху обичая куазид . И наистина, като цяло това бе едно учтиво общество, опряно върху сложен етикет за социално общуване, обръщения и обноски за всеки конкретен случай, като на всички места, където има човешка цивилизация.