Дж. Уорд: Освободена любов

— Ще изпробваш ли останалата част от облеклото — изпусна дим той, — или ще роптаеш срещу панталоните още малко?

— Не ме карай да дойда и да те фрасна.

— Защо да те лишавам от любимото ти занимание?

— Защото вече ме заболяха пръстите. — Бъч отиде до едно от канапетата и взе бронята за гърдите си. Плъзна я по широките си рамене и кожата обви идеално мускулестия му торс. — Дявол да го вземе, как успя да докараш толкова точен размер?

— Взех ти мерки, не помниш ли?

Бъч закопча бронята, наведе се и прокара пръсти по черната лакирана кутия. Загледа се в герба на Братството на черния кинжал, после проследи с поглед изписаното на Древния език, което гласеше:

„Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.“

Новото име на Бъч. Старата му благородническа династия.

— За бога, отвори я. — Ви угаси цигарата, сви си нова и я запали. Добре, че вампирите не боледуваха от рак. Напоследък палеше цигара от цигара като бесен. — Хайде!

— Още не мога да повярвам.

— Просто отвори проклетата кутия.

— Наистина не мога…

— Отвори я! — Ви вече бе толкова изнервен, че беше готов да се изстреля от проклетия стол.

Ченгето отключи закопчалката от масивно злато и вдигна капака. Върху червения сатен лежеше комплект от четири кинжала с черни остриета, всеки от тях смъртоносно остър и идеално балансиран за ръката на Бъч.

— Света Богородице, Божия майко… Прекрасни са.

— Благодаря — изпусна дима Ви. — Мога да пека и вкусен хляб.

Полицаят го стрелна с лешниковите си очи.

— Направил си ги за мен?

— Да, но не е кой знае какво. Правя ги за всички нас. — Ви вдигна облечената си в ръкавица дясна ръка. — Бива ме с горещи неща, както знаеш.

— Ви… благодаря ти.

— Няма нищо. Както вече казах, аз съм ковачът на хладните оръжия. Това ми е редовно занимание.

Да, но може би невинаги влагаше такова старание. Беше прекарал последните четири дни в работа по тях, за да ги направи достатъчно добри за Бъч. Шестнайсетчасовите маратони, през които с прокълнатата си нажежена ръка бе обработвал стоманата, му докараха болки в гърба и бяха уморили очите му, но той беше твърдо решен да създаде нещо достойно за мъжа, на когото щяха да служат оръжията.

Въпреки това не бяха достатъчно добри.

Ченгето взе един от кинжалите, положи го на дланта си и очите му заблестяха.

— Боже, какво усещане само… — Той заразмахва острието пред гърдите си. — Никога не съм държал нещо толкова добре балансирано. Пасва идеално в ръката ми. Истинско съвършенство.

Похвалата поласка Ви повече от всичко. Също така го и вбеси.

— Такива и трябва да бъдат, нали? — Той смачка ръчно свитата цигара в пепелника и загаси огънчето й. — Няма смисъл да излезеш на бой, въоръжен с кухненски ножове.

— Благодаря.

— Добре де.

— Ви, сериозно…

— Майната ти.

Не последва очакваната реакция и той вдигна поглед.

По дяволите! Бъч стоеше пред него с очи, потъмнели от осъзнаването на нещо, което на Ви му се искаше да не бе осъзнавал. Ви сведе поглед към запалката си.

— Няма значение, ченге, това са просто оръжия.

Черният връх на кинжала се плъзна под брадичката на Ви и повдигна главата му. След като му се наложи да срещне погледа на Бъч, тялото на Ви се изпълни с напрежение и той се разтресе.

Докато стояха така, съединени от оръжието, Бъч промълви:

— Прекрасни са.

Ви затвори очи, изпълнен с презрение към самия себе си. После целенасочено се притисна към острието и то се вряза в гърлото му. Преглътна болката, която го изпълни, и си напомни, че беше откачалка, а откачалките заслужаваха да бъдат наранявани.

— Вишъс, погледни ме.

— Остави ме на мира.

— Накарай ме.

За момент на Ви му се прииска да се хвърли върху него и да го пребие до смърт, но тогава Бъч каза:

— Само ти благодарих за добрата работа. Нищо не е станало.

Нищо не е станало ли? Ви бързо отвори очи и усети паренето в погледа си.

— Това са глупости. И ти си напълно наясно защо е така.

Бъч дръпна острието и в този момент Ви усети гъделичкането на струйка кръв, стичаща се надолу по шията му. Беше топла и мека като целувка.

— Само не се извинявай — промърмори Ви в настъпилата тишина. — На път съм да проявя насилие.

— Но аз наистина съжалявам.

— Няма за какво.

Вече не можеше да търпи съжителството с Бъч. И по-точно с Бъч и Мариса. Постоянното напомняне какво не може да има и не бива да желае го убиваше. И се отразяваше на формата му. Кога за последно беше спал през деня? Оттогава бяха минали много седмици.