Дж. Уорд: Освободена любов

Продължителността на лекцията би била още по-голяма, тъй като щеше да я мъмри и заради отсъствието й от семейната вечеря, освен за това, че е била груба с майка си.

На горния етаж, в боядисаната в жълто спалня на Джейн, беше така подредено, както навсякъде в къщата. Всичко си беше на мястото. Като на снимка в списание за интериор.

Единственото, което не трябваше да е тук, беше Хана.

Раницата с непозволеното й съдържание беше прибрана в гардероба върху мокасините и сандалите. Джейн смени училищната си униформа с памучна нощница. Нямаше причина да се облича. Никъде нямаше да ходи.

Взе купа с учебници от бялото си бюро. Имаше домашни по английски, алгебра и френски.

Хвърли поглед към нощното си шкафче. Книгата „Хиляда и една нощ“ я очакваше там.

Не можеше да измисли по-добър начин да изтърпи наказанието си, но първо домашните. Налагаше се. Иначе би се чувствала прекалено виновна.

Два часа по-късно седеше на леглото с книгата в скута си, когато вратата се отвори и Хана провря глава вътре. Червените й къдрици също бяха отклонение от нормата. Всички други в семейството бяха руси.

— Донесох ти храна.

Джейн се изправи, разтревожена за малката си сестра.

— Ще загазиш.

— Не, няма. — Хана й подаде малка кошница, покрита с ленена кърпа. Вътре имаше сандвич, ябълка и бисквити. — Ричард ми ги даде, за да имам нещо за похапване вечерта.

— Ами за теб?

— Не съм гладна. Вземи.

— Благодаря, Хана. — Джейн взе кошницата, а Хана приседна на таблата на леглото.

— Е, казвай, какво направи?

Джейн поклати глава и отхапа от сандвича с ростбиф.

— Ядосах се на мама.

— Защото отмени партито ти ли?

— Аха.

— Имам нещо, с което да те разведря. — Хана сложи парче сгънат картон на юргана. — Честит рожден ден!

Джейн погледна към картичката и примигна бързо няколко пъти.

— Благодаря, Хана.

— Не бъди тъжна. Аз съм тук. Отвори си картичката. Направих я за теб.

Отпред с несръчна ръка сестра й беше нарисувала две фигури. Едната беше с права руса коса и отдолу беше написано „Джейн“. Другата имаше къдрава рижа коса и в краката й се мъдреше името „Хана“. Държаха се за ръце и на кръглите им лица грееха големи усмивки.

Точно когато Джейн се канеше да отвори картичката, фарове от приближаваща се кола осветиха къщата.

— Татко си дойде — прошепна Джейн. — По-добре изчезвай.

Хана не изглеждаше така разтревожена, както обичайно би била.

Вероятно защото не се чувстваше добре. Или нещо я разсейваше. Нещо нейно си. През повечето време Хана живееше в мечтите си, което сигурно беше и причината за постоянното й щастие.

— Хана, говоря сериозно. Върви.

— Добре, но наистина съжалявам, че партито ти се провали. — Тя потътри крака към вратата.

— Хана… Харесвам картичката си.

— Още не си я погледнала отвътре.

— Не е нужно. Харесвам я, защото ти си я направила за мен.

Лицето на Хана разцъфна в една от типичните й лъчезарни усмивки, които напомняха на Джейн за слънчев ден.

— Това сме ние двете.

Докато вратата се затваряше, Джейн дочу гласовете на родителите си от преддверието. Тя набързо изяде храната, скри кошницата в гънките на покривката върху леглото си и отиде до купчината с учебници. Взе в леглото със себе си „Записките на клуба Пикуик“ на Чарлз Дикенс. Реши, че ако работи над домашните си, когато баща й влезе, това би й спечелило точки.

Родителите й се качиха на горния етаж един час по-късно и тя се напрегна в очакване на почукването на баща си. Но той не почука.

Това беше странно. Баща й с неговата властност беше точен като часовник и в предвидимостта му имаше нещо изненадващо успокоително. Въпреки това тя не обичаше да има вземане-даване с него.

Сложи книгата настрана, изгаси лампата и мушна краката си под обшития с дантела юрган. Дълго лежа под балдахина на леглото, без да може да заспи, и накрая чу големият стенен часовник срещу стълбите да отброява дванайсет пъти.

Полунощ.

Измъкна се от леглото, отиде до дрешника, извади раницата и отвори ципа. Дъската Уиджа 1 1 Уиджа — спиритическа дъска за викане на духове. — Б.р. изпадна и се разтвори на пода с лице нагоре. Джейн я грабна, уплашена да не се е счупила, и намести стрелката.

С приятелките й очакваха с нетърпение да играят, защото всички искаха да научат за кого ще се омъжат. Джейн харесваше момче на име Виктор Браун, който беше в класа й по математика. Напоследък често разговаряха и тя много се надяваше да станат двойка. За беда не беше сигурна в неговите чувства към нея. Може би я харесваше само защото му даваше отговорите на задачите.