Дж. Уорд - Освободена любов

Джейн положи дъската на леглото си, отпусна ръце върху стрелката и дълбоко пое дъх.

— Как се казва момчето, за което ще се омъжа?

Не очакваше стрелката да помръдне. Така и стана.

Опита още няколко пъти и се облегна назад ядосана. След минута почука на стената над леглото си. Сестра й почука обратно в отговор и не след дълго се промъкна през вратата. Развълнува се, като видя дъската, скочи на леглото и заподхвърля стрелката във въздуха.

— Как се играе?

— Шшт! — Боже, ако ги хванеха, щяха да ги накажат да не излизат. Завинаги.

— Извинявай. — Хана седна с подвити под себе си крака. — Как…?

— Задаваш въпроси и играта ти дава отговори.

— Какво можем да питаме?

— За кого ще се омъжим. — Джейн вече беше притеснена. Ами ако отговорът не беше Виктор? — Започни ти. Сложи ръка върху стрелката, но без да я буташ. Ето така. Добре… За кого ще се омъжи Хана?

Стрелката не помръдна. Дори след като Джейн повтори въпроса.

— Повредена е. — Хана се дръпна.

— Чакай да пробвам с друг въпрос. Сложи си ръцете пак там. — Джейн пое дълбоко въздух. — За кого ще се омъжа аз?

Чу се тихо проскърцване и стрелката започна да се движи. Когато се спря на „В“, Джейн потръпна. Със сърце в гърлото тя наблюдаваше как продължи към „И“.

— Виктор е! — заяви Хана. — Ще се омъжиш за Виктор!

Джейн дори не си направи труда да шътне на сестра си. Беше прекалено хубаво, за да е…

Стрелката се придвижи към „Ш“. „Ш“ ли?

— Това е грешка — промълви Джейн. — Трябва да е грешка.

— Не спирай. Нека да видим кой е.

Но ако не беше Виктор, тогава кой. Не познаваше момче, чието име да започва с „Виш…“. Джейн се опита да пренасочи стрелката, но тя настояваше да стигне до буквата „Ъ“. И накрая „С“.

ВИШЪС.

Страх изпълни гърдите на Джейн.

— Казах ти, че е повредена — измърмори Хана. — Що за име е Вишъс?

Джейн отмести поглед от дъската и потъна обратно във възглавниците. Това беше най-ужасният й рожден ден досега.

— Може би трябва да опитаме отново — предложи Хана. Когато Джейн се поколеба, тя се намръщи. — Хайде, и аз искам отговор. Така ще е честно.

Сложиха пръсти обратно върху стрелката.

— Какво ще получа за Коледа? — попита Хана.

Стрелката не помръдна.

— Опитай с „да“ или „не“, за да я накараш да се задвижи — каза Джейн, още притеснена от отговора, който беше получила. Може би дъската имаше проблеми с правописа.

— Ще получа ли нещо за Коледа? — смени въпроса Хана.

Стрелката изскърца.

— Дано да е пони — избъбри Хана, докато стрелката се движеше. — Трябваше това да попитам.

Стрелката спря на отговор „не“.

И двете се втренчиха невярващо в нея.

Хана обгърна тялото си с ръце.

— Но аз искам подаръци.

— Това е само игра — отсече Джейн и затвори дъската. — И наистина е повредена. Преди малко я изпуснах.

— Искам подаръци.

Джейн се протегна и прегърна сестра си.

— Не се тревожи заради тази тъпа дъска. Аз задължително ще ти подаря нещо за Коледа.

След като малко по-късно Хана си тръгна, Джейн се мушна отново под завивките.

Противна дъска. Противен рожден ден. Всичко беше противно.

Докато затваряше очи, осъзна, че така и не беше отворила картичката от Хана. Светна отново лампата и се протегна към нощното си шкафче. Вътре пишеше:

„Винаги ще се държим за ръце. Обичам те.“

Отговорът, който бяха получили за коледните подаръци, беше абсолютно погрешен. Всички обичаха Хана и винаги й подаряваха по нещо. Дори понякога успяваше да размекне баща им, а това никой друг не го умееше. Така че, разбира се, щеше да получи подаръци.

Глупава дъска.

След известно време Джейн заспа. Явно беше заспала, защото Хана я събуди.

— Добре ли си? — попита Джейн и седна в леглото. Сестра й стоеше до нея в памучната си нощница със странно изражение на лицето.

— Трябва да вървя. — Гласът на Хана беше тъжен.

— В банята ли? Лошо ли ти е? — Джейн отметна завивката настрана. — Ще дойда с теб.

— Не можеш — въздъхна Хана. — Трябва да тръгвам.

— Като свършиш, каквото имаш да вършиш там, ела да спиш при мен, ако искаш.

Хана погледна към вратата.

— Страх ме е.

— Не е приятно да ти е лошо. Но аз винаги ще съм насреща за теб.

— Трябва да тръгвам. — Хана изведнъж изглеждаше толкова пораснала. Никак не приличаше на десетгодишна. — Ще се опитам да се върна. Ще направя всичко възможно.

— Добре. — Може би сестра й имаше температура. — Да повикам ли майка?

Хана поклати глава.

— Исках да видя само теб. Заспивай.