Дж. Уорд - Сбъдната любов

— Какво ще кажеш за партньор в престъплението…

— Чупката, — излая блей. — Той е с мен.

Внезапно гръбнака на Куин се изпъна. Подейства му ледения огън, който струеше от сините очи на Блей, и който даваше да се разбере, че мъжа е готов да разкъса гърлото на жената, ако не изчезне на мига. И това беше… страхотно.

— Добре, добре. — Тя вдигна ръце, давайки знак, че се предава. — Не знаех, че сте заедно.

— Така е, — изсъска Блей.

И когато жената с по-рано блестящата идея се дръпна на пръсти, Куин се обърна към Блей, наясно, че на лицето му е изписан шок заради случващото се.

— Заедно ли сме? — задъхано попита бившия си най-добър приятел.

Музиката в клуба гърмеше, дансинга бе пълен с непознати, които сновяха покрай тях непрестанно, бармана сервираше напитки, „работещите” момичета работеха, и живота на хиляди други около тях продължаваше да тече… но за тях двамата времето спря. Блей протегна ръце и притисна лицето на Куин между дланите си, а синия му поглед излъчваше топлина.

— Да. Да, заедно сме…

Куин едва не му налетя, само смали разстоянието между устните им и целуна веднъж любовта на живота си, още веднъж… и пак — и въпреки това нямаше идея какво се случва, дали е реално и дали страховете му бяха на път да изчезнат.

След всички страдания копнееше за облекчение, пък било то и само временно.

Когато се отдръпна, Блей свъси вежди.

— Трепериш.

Беше ли възможно в действителност да не си въобразява.

— Така ли?

— Да.

— Не ми пука. Обичам те. Обичам те толкова много, и съжалявам, че не бях достатъчно мъж, за да го призная…

Блей го спря с целувка.

— Сега си достатъчно мъж — останалото е минало.

— Аз просто… Господи, наистина треперя, нали?

— Да. Но всичко е наред — държа те.

Куин обърна лице към едната длан на мъжа.

— Винаги си до мен. Винаги си ме подкрепял и… винаги си притежавал сърцето ми. Душата ми. Всичко мое. Просто ми се искаше да не ми беше отнело толкова време, за да събера кураж. Това мое семейство… почти ме уби. Не само благодарение на Бранителите на честта.

Погледа на Блей се премрежи. И той отпусна ръце.

— Какво? — изцепи Куин. — Да не би да казах нещо нередно?

О, Господи, знаеше, че е прекалено хубаво, за да е истина…

За известно време Блей просто се взираше в него. Но после подаде длан напред.

— Дай ми ръката си.

Куин се подчини мигновено, все едно тялото му се подчиняваше на думите на Блей, а не на собствения му мозък. Когато нещо се плъзна на пръста му, той подскочи и погледна надолу.

Беше пръстен с печат. Пръстенът с печат на Блей. Онзи, който бе получил от баща си веднага след трансформацията си.

— Ти си идеален точно такъв. — Гласът на Блей звучеше стабилно. — Няма нищо сбъркано в това, което винаги си бил. Гордея се с теб. И те обичам. Сега… и винаги.

Погледа на Куин се размъти, ама много яко.

— Гордея се с теб. И те обичам, — повтори Блей. — Винаги. Забрави за старото си семейство… сега имаш мен. Аз съм твоето семейство.

Той само гледаше пръстена, семейния герб, усещаше тежестта му на пръста си, наблюдаваше как светлината се отразява о скъпоценния метал. Изглежда през целия си живот бе мечтал за един от тези пръстени. И кой да предположи, че както обикновено… както винаги, Блей отново се оказа човека до него.

Куин се задави от надигащия се плач, и усети как го придърпват към големите, мощни гърди, а силните ръце се увиха около него и го прегърнаха здраво. И тогава, от нищото, усети полъха на тъмни подправки, онзи мирис — обвързващия мирис на Блей — най-прекрасното нещо, което бе усещал с ноздрите си.

— Горд съм с теб и те обичам. — Блей повтори за пореден път. Познатият му глас разсичаше всичките години на отхвърляне и съдене, и не само даваше на Куин въже, за което да се хване, ала му предлагаше и ръка от плът и кръв, която да го изведе от тъмнината на миналото му…

И да го поведе към бъдеще, което не изисква лъжи или извинения, защото това, което представляваше той, и което бяха двамата заедно, бе необикновено и същевременно съвсем обичайно. Все пак, любовта е универсална.

Куин стисна здраво юмрук и осъзна, че никога повече няма да свали този пръстен.

— Винаги, — измърмори Блей. — Защото трябва да си винаги на място за семейството си.

Исусе Христе, Куин хлипаше като женчо. Но изглежда Блей нямаше нищо против и не се опита да го съди.

Нали в това се криеше смисъла.

— Винаги, — отвърна дрезгаво Куин. — Винаги…