Дж. Уорд - Сбъдната любов

Блей се приближи, промушваше се напред и настрани покрай телата. Когато се доближи достатъчно, се прокашля и заговори над врявата.

— Хей…

Ръката се стрелна над рамото на Куин.

— Мамка му, не се интересувам, ясно?

В този момент човекът вляво реши да зареже каквото питие си бе поръчал.

Блей зае мястото му.

— Казах да се разка… — Куин замръзна насред изречението. — Какво… правиш тук?

Добре, откъде да започне изобщо…

— Нещо не е наред ли? — попита Куин.

— Не, не. Наистина, не всичко… нали знаеш, е наред, — Блей се смръщи, докато осъзнаваше, че пред мъжа нямаше алкохол. — Току-що ли си дошъл?

— Не, мотая се от около… няколко часа предполагам.

— И не пиеш?

— Пиех, когато пристигнах. Но после… аха, не пия.

Блей огледа лицето, което така добре познаваше. Беше толкова мрачно, бузите бяха хлътнали и постоянното смръщване предполагаше, че мъжът също не беше спал цяла седмица.

— Слушай, Куин…

— Дойде, за да се извиниш ли?

Блей се прокашля отново.

— Да. Така е. Аз съм…

— Прав.

— Какво?

Куин вдигна ръце и разтърка очи… после остана така, дланите му покриваха лицето му от челото до брадичката. Каза нещо, което така и не продължи и тогава Блей разбра, че нещо много значимо се е случило.

И все пак горкото копеле вероятно беше стигнало до извода, че Блей всъщност не е светец.

Блей се приведе по-близо.

— Говори с мен. Каквото и да е, можеш да ми кажеш.

Честността все пак си беше честност. Със сигурност беше стоварил всичките си проблеми откакто последно се бяха видяли.

— Беше прав, — каза Куин. — Не знаех… бях…

Когато не последва нищо друго, ребрата на Блей се стегнаха, веждите му се стрелнаха нагоре почти до небето, когато го удари същността на нещата. О… мили Боже.

Докато шокът преминаваше през цялото му тяло, осъзна, че никога не беше очаквал мъжът да си промени мнението. Дори когато беше крещял онези ясни думи, беше по-скоро като просто крещене, отколкото това, че можеше да очаква да вникне в смисъла им.

Куин поклати глава, ръцете му оставаха на място.

— Аз просто… всичките тези години, всичките гадости през тях… не можех да се изправя пред още удари.

Блей беше доста наясно кои бяха „гадостите“.

— Доста неща направих, за да го забравя, да прикрия нещата, защото дори когато ме изгониха, продължаваха да бъдат в мислите ми. Дори след като умряха… пак ги има, нали разбираш. Винаги са там с… — едната ръка се сви в юмрук и започна да се удря в главата му. — Винаги там…

Блей сграбчи голямата китка и насочи ръката му надолу.

— Всичко е наред…

Куин не го погледна.

— Дори не осъзнавах, че пречупвам всичко. Не бях… наясно с глупостите в главата ми… — плътният глас се прокашля. — Просто не исках да им давам още една причина да ме мразят, въпреки че нямаше значение, по дяволите. Какво е това, да го вземат дяволите, нали? Какво, по дяволите, си мислех?

Болката, която струеше от Куин, беше толкова огромна, че промени температурата на въздуха около него, стана толкова хладно, че космите по ръцете на Блей настръхнаха.

В този момент, изправен пред отхвърления нещастник пред него, на Блей му се прииска да можеше да си върне думите назад — не защото не бяха истина, а защото не трябваше той да бъде този, който сипва сол в раната. Мери, шелан на Рейдж, трябваше да го стори като част от някаква терапия или нещо такова. Или може би Куин трябваше постепенно да стигне до това.

Но не по този начин…

Отчаянието, което бе изписано по всяка черта на Куин, в дрезгавостта на гласа му, в едва отекналия писък, който изглежда беше под всичко в него, беше ужасяващо.

— Никога не осъзнавах колко много ме притежаваха, особено баща ми. Този мъж… той оскверняваше всичко, свързано с мен, и дори не знаех, че това се случва. И унищожаваше… всичко.

Блей се намръщи, не разбираше тази част. Но онова, с което беше наясно, беше съпоставката между неговите родители и тези на Куин — не че имаше нужда от припомняне. Всичко, за което можеше да мисли, беше онази прегръдка до фурните, как майка му и баща му го обгръщат с ръце, приемането им беше с разтворени обятия, искрено и без предразсъдъци.

А Куин минаваше през всичко това сам. В клуб. С никого, който да го подкрепи, докато се бори с дискриминацията, на която беше обречен… и същността си, която не можеше да промени и която не можеше повече — очевидно — да пренебрегва.

— Всичко е съсипано.

Блей постави ръка върху здравия бицепс.